Разочарован, си тръгнах от квартала на военните и казах на шофьора да кара към строителната площадка, където предполагах, че ме очаква още по-голямо разочарование. Не бях се излъгал. На мястото на строежа, бараките и работническото общежитие сега имаше огромен модерен квартал, беше направо като малък град. Обещах на шофьора голям бакшиш, ако отново ми помогне и намери някого, от когото да получи информация. Може би някой от фирмата още е тук, може би са оставили малък офис...
Когато той отиде да търси някой служител, аз тръгнах да се разхождам между сградите, затъвайки до глезените в сняг. Гледах жилищата, в които бяхме вложили толкова труд, и си спомних за Олга и за щастливите дни, които бях-ме прекарали тук с теб. Людмила беше за мен пълна мистерия. След малко шофьорът се върна и каза, че не е намерил никого и не е научил нищо.
Тогава отново се качихме в таксито и потеглихме обрат-но към Минск през мъглата и по заледените пътища. Нямаше какво повече да търся в Борисов. Може би отговорите на всички въпроси бяха в Москва, трябваше час по-скоро да отида там, но този ден нямаше повече полети. Налагаше се да пренощувам в Минск и да взема самолет на следващия ден. Шофьорът, който вече беше започнал да ме съжалява, ме закара до големия хотел, в който едно време отсядахме.
Служителят на рецепцията също започна да ми говори най-напред на руски. Сигурно ме мислеха за някой монах, понеже след разпадането на Съветския съюз те изведнъж се бяха намножили.
Прекарах много тежка нощ, Ахмет. Сам можеш да си представиш защо. Всяко ъгълче, всеки коридор, дори типичният мирис на хотела, който се усещаше навсякъде, ми напомняше за онези дни. Поисках стая 308, където бях прекарал нощта в леглото до Олга.
Отидох в бара и си поръчах водка. Пианиста с подскачащото пиано вече го нямаше. В този сезон в бара беше тихо. Никой не свиреше Via сon me.
После, доста пиян, се качих в стаята си. Мислех си за първата ни вечер заедно, за протестите на Олга, как ти се обадих по телефона и извикахме Людмила. Какви ги беше забъркала тази жена? Каква беше причината да ме мрази толкова много, че да ме предаде и прати чак в затвора? С каква цел го беше направила? И най-важният въпрос – беше ли превеждала вярно разговорите ни с Олга, или ни беше залъгвала както си иска?
На следващата сутрин заминах за Москва и от летището отидох направо в централата на нашата фирма. И знаеш ли кого открих там? Ох, извинявай, естествено, че знаеш. Нали оттам ти се обадихме по телефона и ти научи, че съм жив и съм се появил отново.
Понякога събитията ми се объркват в главата, извини ме. Да, бай Динч най-напред не ме позна, а после скочи, полудял от радост, и ми се хвърли на врата. Знаеш, че той по принцип има много добри очи. Сега изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.
– Къде си бе, синко, къде се загуби? Направо ни съсипа! – каза ми той, след което, няма да повярваш, но от очите му наистина се отрониха няколко сълзи.
Като приключил строежът в Борисов, го назначили в централата на фирмата. Сега работеше като координатор на строежите в Русия. Така или иначе, не искал да напуска страната, защото жена му била от руско-финландски произход. Така било по-добре. Казах му накратко какво ми се беше случило, но обещах, че по-късно ще му разкажа всичко с подробности.
Докато ме слушаше, току се ококорваше от учудване и повтаряше: „Боже, боже! Боже, боже!“. Не се впуснах в подробности, защото исках колкото се може по-бързо да задоволя любопитството му и да го попитам за Олга, Людмила и за теб. Общо взето, му разказах всичко, което бях преживял, не му споделих единствено, че Людмила ме е предала.
После бай Динч ми разказа какво се е случило, след като съм изчезнал. Как ти си направил всичко по силите си да ме откриеш, за усилията на фирмата и на посолството и че накрая ти си се прибрал в Истанбул. Не знаеше къде е Олга в момента, а за Людмила каза, че като свършил строежът, напуснала.
След това бай Динч се обади в централния офис на фирмата в Истанбул (той можеше да набира и да се свързва директно) и попита къде може да те открием. Ето така получихме информация за теб и научихме, че си напуснал, че не работиш никъде и че живееш в село Подима. Дадоха ни и телефонния ти номер.
Спомняш ли си как само се изненада, когато чу гласа ми? Известно време не можа да кажеш нищо.“
Така се бях смаял, толкова се бях развълнувал, че известно време не можех да му отговоря. Държах слушалката в ръка със зяпнала уста. Беше все едно, че се обажда някой от оня свят. От устата ми дори едно „здравей“ не излизаше, защото бях изгубил всяка надежда. Беше изминало толкова много време, че вече не мислех, че ще успеем някога да открием Мехмет. Най-вероятно беше мъртъв, не се знаеше дори къде е гробът му, но ето че сега говореше с мен по телефона!