– За какво да пием? – попита тя и добави: – За срещата на Мехмет и Олга може би?
Усмихнах се.
– Опитваш се с хитрост да измъкнеш от мен какво ще стане по-нататък, но ще ти се наложи да потърпиш още малко, за да чуеш края на историята. Според мен да пием за всички нещастни любови.
– Но защо?
– Не знам, така ми дойде на устата. Ако не ти харесва, може да пием за здравето на Цербер, когото вече от толкова дни пренебрегвам.
– Да, бе, само това липсваше! По-скоро бих пила за здравето на Людмила!
Отпи плахо глътка и ококори широко очи:
– Леле! Като лед и същевременно като огън! Какво е това нещо?!
„На следващия ден излязох да се разходя из Москва. Минах по Червения площад и пред мавзолея на Ленин, повървях по улица „Тверская“, която преди носеше името „Горки“, влязох в огромния магазин ГУМ и в метростанциите в центъра.
Вглеждах се в лицата на всички жени и в многомилионна Москва търсех да открия две определени познати лица. Бай Динч непрекъснато ме съветваше да не се съсипвам толкова, да си почина в хотела, за да възвърна загубените си сили, да се приведа в по-добър вид и да се обръсна, но думите му влизаха през едното ми ухо и излизаха от другото. Всеки ден кръстосвах московските улици под снега, който валеше без прекъсване, а виелицата развяваше брадата и дългите ми коси.
От ГУМ си купих черно палто, приличащо на расо, което беше дълго до земята и в което сигурно изглеждах още по-странно, отколкото когато се бях увил с одеялото. На Червения площад снежната буря повдигаше полите му, а туристите ме питаха дали може да се снимат с мен. Ако Олга ме видеше така, колко ли щеше да се изненада...
Мехмет Исмаилович, мислех си аз, Мехмет Исмаилович. Значи, ако бях руснак, щяха така да ме наричат. Мехмет, син на Исмаил, а не Мухамед Арсланов. Така измина около седмица. Московските улици и метростанциите свикнаха да виждат този странен призрак, който се вглеждаше в лицата на всички млади жени. Всяка сутрин излизах навън и обикалях улиците до вечерта, после уморен се прибирах в хотела, изяждах една супа, след което отивах в бара и се оставях в ръцете на безмилостната водка. Затова дори и денем, докато обикалях из Москва, бях като сомнамбул.
Но както всяко нещо на този свят си има край, така и този период приключи. Една вечер, като се прибрах в хотела, стройното момиче на рецепцията, облечено в син костюм, ми каза, че за мен има оставено съобщение, и ми подаде плик. Поех го с треперещи ръце. На лист с логото на хотела беше написано нещо на кирилица. Показах го на момичето и я попитах какво пише.
– Извинявайте – отвърна ми тя. – Съобщението е направено по телефона и колегата на смяна така го е записал.
Казах ù, че това няма значение, че искам единствено да ми каже какво пише на листа.
– Това е адрес. Дайте да ви го напиша.
Взе друг лист и започна да преписва съобщението с латински букви. Най-напред Л, после ю, после д, после м, после и... При всяка буква сърцето ми прескачаше и ми спираше дъхът. Когато тя приключи с писането, я попитах дали този адрес е далече, но дори и да ми кажеше, че е зад планината Урал, пак бях готов начаса да тръгна.
Момичето в синия костюм ми отвърна, че адресът е в крайните квартали на Москва. Щяло да ми отнеме 20-25 минути да стигна дотам. Качих се на едно от такситата пред хотела и подадох на шофьора адреса, написан на кирилица. Потеглихме по заледените московски улици. Ето че накрая се беше случило! Бях открил Людмила, но понеже бях воден не от желание за отмъщение, а единствено от желанието да намеря Олга, цялото ми същество тръпнеше от сладко вълнение, бях изпълнен от чувство, подобно на радост.“
Междувременно момичето обърна и третата си водка.
– Внимавай да не се напиеш, водката не прощава – предупредих я аз, но тя не се впечатли от думите ми. Слушаше разказа наведена напред в креслото, с ококорени очи, без да може да скрие изключителното вълнение, която я беше обзело, даже на моменти се опитваше да ме накара да разказвам по-бързо.
– Таксито закарало Мехмет до високи жълти блокове в квартал с общежития, каквито в Москва има много. Вече се свечерявало и по улиците нямало жива душа.
„Жълтите улични лампи осветяваха навалелия сняг. Преди да вляза в блок 23, ме обзе странен трепет. Може би и Олга беше там, може би само след няколко минути щях да съм отново при любовта на живота ми, при създанието, което владееше и мислите, и душата ми. Докато се качвах по стълбите, имах чувството, че в гръдния ми кош има не сърце, а ръчна граната. Граната, готова да избухне всеки момент и достатъчно мощна, за да вдигне цяла Москва във въздуха.