Качих се на третия етаж. Спрях пред апартамент номер 12, поех си дълбоко въздух и се опитах да чуя дали отвът-ре идва някакъв звук. Но понеже в съседните апартаменти работеха телевизори, не можах да чуя нищо. Натиснах звънеца. На вратата имаше шпионка и аз се дръпнах настрани, за да не ме види Людмила. Не се случи нищо, вратата не се отвори. Звъннах още веднъж, пак нищо. Когато натиснах копчето на звънеца за трети път, усетих някакво движение зад вратата. Повече не звъних, просто продължих да стоя на площадката. Междувременно автоматичното осветление на стълбите изгасна и аз се притаих в тъмното, без да мърдам, като котка, която чака в засада.
След известно време вратата се отвори и на бледото осветление, което идваше от жилището, видях навън да се подава главата на жена. В момента, в който тя надникна надолу към стълбите, се хвърлих към нея и запуших с дясната си ръка устата ù, а с лявата я хванах през кръста. Започна да се съпротивлява, но аз я натиках обратно вътре, след което блъснах вратата с крак и я затворих.
Намирахме се в миниатюрно антре. Една врата водеше към всекидневната, откъдето идваше светлината. Завлякох жената натам, без да обръщам внимание на опитите ù да се освободи, мятайки се на всички страни. Стаята беше малка и скромно обзаведена. Под прозореца имаше оранжево канапе, а до него зеленикаво кресло. В средата се намираше малка квадратна маса за хранене, а над нея висеше грозен пластмасов полилей. В отсрещния край на стаята имаше още една врата, която беше затворена. Отне ми само миг да огледам помещението, после леко отпуснах захвата си, защото забелязах, че съм запушил не само устата, но и носа ù. Явно тя се мяташе и риташе така бясно във въздуха не само от паника, но и защото не можеше да си поеме въздух. Отпуснах ръка само дотолкова, колкото да освободя носа ù. В същото време шептях в ухото ù „шшш“, сякаш се опитвах да успокоя кон. Усещах как бие сърцето ù. Изчаках така, докато прекърших съпротивата ù и главата ù се замая. После ù казах:
– Сега ще махна ръката си от устата ти, Людмила. Но ако се развикаш, няма да ми мигне окото да ти счупя врата. Разбра ли ме? Разбра ли ме добре?
Кимна утвърдително. Отпуснах захвата си още малко. Сега вече можеше спокойно да диша, но нямаше да ми отнеме и секунда отново да ù запуша устата, ако понечеше да крещи. Не се развика, не изпищя. Отпуснах още малко, тя пак не издаде звук. Тогава махнах ръка от устата ù, хванах я с две ръце за раменете и я обърнах към себе си.
Беше пребледняла, зашеметена, личеше си, че е уплашена до смърт. За момент се поставих на нейното място. Първо някакъв мъж, който я напада в коридора, а после Мехмет, който с прораслите си коса и брада изглежда като завърнал се от оня свят!
– Здравей, Людмила! Позна ли ме?
Отново кимна с глава.
– Кажи как се казвам.
Тя мълчеше. Настоях да произнесе името ми и забих пръсти в раменете ù. Лицето ù се изкриви от болка. Накрая прошепна:
– Мехмет.
– Как е фамилията ми?
Измъкнах и този отговор насила.
– Арслан – прошепна отново тя.
– С други думи, как е пълното ми име?
– Мехмет Арслан.
Дишаше ускорено.
– Не. Не позна. Мухамед Арсланов.
Уплашено ококори очи и понечи да възрази. В този момент за първи път в живота си посегнах на жена. Зашлевих я с омраза. Тя се строполи на пода. Докато се изправяше, осъзнах, че съм допуснал грешка, защото с тази плесница бях превърнал страха ù в гняв и ненавист, която вече нямаше нужда да крие. Допреди малко правото беше на моя страна, а сега се бях превърнал в нападател, който не контролира гнева си. Людмила имаше силен характер, така че можеше лесно да се предположи, че ще започне да се бори, след като преодолее първоначалния си шок.
Людмила се надигна с ръка на бузата и с победоносно изражение. Изправи се пред мен и ме погледна право в очите.
– Заприличал си на Распутин.
– Този път ще доносничиш, че съм Распутин ли?
После продължих:
– Виж какво, Людмила. Може би в първия момент те изплаших, може би не можах да се сдържа и се отнесох грубо, но, повярвай ми, не съм дошъл тук да търся отмъщение. Искам само да науча причината. Ще се радвам, ако ми кажеш, но дори и да не го сториш, не е чак такъв голям проблем.
Гледаше ме с питащ поглед. А аз продължих да говоря:
– Единствената ми цел е да намеря Олга. Ти или доброволно ще ми кажеш къде е тя, или ще намеря начин да те накарам да се разприказваш.
Тя се разсмя и сякаш говорейки на себе си, каза:
– Колко е странен животът!
– Какво му е странното?
– Съсипан си физически и психически, като по чудо си се отървал от смъртта, но всичко това ти е безразлично, искаш само Олга.