– Да!
– И ако ти помогна да я намериш, ще ми простиш, така ли?
– Да, заклевам се! Дори мога да падна на колене, да ти дам всичките си пари, да сторя всичко, което поискаш.
– В такъв случай наистина не изпитваш желание за мъст.
– Не, можеш да си сигурна. Постъпката ми преди малко беше грешка, моля те да ми простиш, умолявам те за прошка. Даже ме удари и ти – два, три пъти, че да сме квит.
Взех ръката ù и си ударих две плесници.
– Колко интересно само! Способен си да паднеш на колене, да молиш и да търсиш прошка от човека, който е съсипал живота ти и те е пратил на смърт!
Докато говореше, продължаваше да ме удря.
– И какво те кара да постъпваш така? Любовта! Единствено любовта!
После се успокои. Аз се изправих и също застанах неподвижно срещу нея.
– Да, Людмила, моля те, разбери ме.
Показах ù следата от раната на върха на показалеца си.
– На стената на онази килия написах името на Олга с кръвта си. Но болката не беше нищо в сравнение с тази в сърцето ми. Не искам нищо друго, освен да я открия. Кълна се, че е така! Ако не я намеря, ще се побъркам. Моля те, кажи ми, моля те! Къде е тя?
Людмила отново се изсмя.
– Ти въобще досети ли се защо може да съм те предала?
– В началото не знаех, че си била ти. Научих чак когато излязох от онзи ад, но и тогава не можах да си обясня защо може да си постъпила така. Размишлявах много, но не намерих причина. С теб бяхме добри приятели, а освен това ти печелеше от мен пари. Не виждам никаква причина да ме предадеш.
На лицето ù се четеше интелигентност, самоувереност и потайност. Извивката на устните ù изразяваше странна смесица от тъга и подигравка.
– Значи, според теб аз не съм имала никаква причина да те предам. Даже напротив, действала съм против собствените си интереси, като се имат предвид парите, които печелех, и животът, който водех.
– Да, така смятам. Не е ли така според теб?
– Така е. Точно както казваш. В такъв случай, ако искаш, да преминем към следващия етап.
Говореше спокойно, със съзнанието, че е в превъзхождаща позиция.
– Кое е чувството на този свят, което кара хората да правят неща против собствените си интереси?
Помислих малко.
– Не знам. Омразата ли?
– Не. Аз нямах причина да те мразя. Помисли още малко.
– Ти да не си агентка или нещо такова?
– Каква връзка има? – засмя се тя. – Аз говоря за това да погазиш собствените си интереси, да вредиш на самия себе си и... употребявам думата „чувство“. Кое е чувството, което кара хората да се държат като луди? Например теб какво те кара да се държиш така, а? Какво?
Сякаш змия съскаше срещу мен. Усещах, че тя вече има пълно превъзходство над ситуацията, и се чувствах объркан. Защото тя можеше да постигне това единствено ако преследваше някаква голяма цел и беше движена от страст, на която не можех по никакъв начин да се противопоставя. Мен какво ме бе докарало до лудост, беше ясно, но нея? Как беше стигнало дотук това хладнокръвно същество, което действаше като машина и много-много не се интересуваше от света около себе си? Как беше успяла да се прикрива толкова дълго време? Имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Забелязах, че съм започнал да се плаша от Людмила – да, направо си ме беше страх, а тя ме притискаше така, сякаш не тя, а аз съм виновен за всичко.
– Стига си ми задавала въпроси! Аз трябва да те питам! А и моята ситуация е ясна. Не знаеш ли коя страст ме доведе тук? Любовта на живот и смърт, която изпитвам към Олга, не се ли роди за живот чрез твоите думи? Не беше ли ти най-близкият ù свидетел?
– Значи, отговорът ти е „любов“?
– Да. За съжаление, използвам тази слаба дума, защото просто друга няма, но тя не е достатъчна да опише какво чувствам.
Людмила се усмихна загадъчно.
– Добре, а само ти ли можеш да изпитваш любов? Никой друг ли не може да е влюбен?
При тези думи сякаш някой ме удари с дъска по главата, олюлях се.
– Причината любов ли беше? И ти ли заради любов?
Не каза нищо. Само продължи да ме гледа подигравателно.
– Боже мили! Значи заради любов, а? Людмила Белинская и любов! Колко противоположни понятия! Като сушата и морето, земята и небето. Че ти способна ли си да обичаш?
Тя пак не ми отговори, но продължаваше да не отделя поглед от мен. Бях напълно замаян. Та тази жена дори един път не беше проявила нежност към мен. Значи, през цялото това време е крила любовта си! И то докато ставаше свидетелка на нашата любов, преживяваше с нас дори и най-интимните ни моменти, изричаше най-съкровените ни чувства. Как беше възможно това? А и щом е била влюбена, защо ме изпрати в онзи ад? Само за да разбие щастието ни с Олга ли? Защото ревнуваше от нея ли?