– Каква истина?
Людмила се протегна от мястото си и сложи ръка на рамото ми. После ме погледна дълбоко в очите.
– Олга страда от наследствена болест по майчина линия. Става дума за психическо разстройство. Понякога вярва, че не принадлежи към този свят, а че е пратеник от отвъдното.
Подканих я с поглед да продължи.
– В такива моменти изпада в транс и твърди, че около нея летят ангели, а тя разговаря с тях. Когато дойде отново на себе си, потъва в дълбока меланхолия. Но ти си ги виждал тези нейни странни състояния.
– Да, но го отдавах на това, че е тъжна, че страда заради болестта на баща си, а после заради смъртта му.
– Лъгал си се. Олга е болна и болестта ù непрекъснато напредва. Майка ù беше починала в лудница. На Олга също не ù остава много време. Скоро и тя ще трябва да бъде нас-танена там. През първата нощ именно тези неща ти разказа. Опита се да те предупреди, преди отношенията ви да се задълбочат още повече. Терзаеше се, казваше, че не може да ти причини това.
– Но ти не преведе думите ù...
– Не.
– Не преведе и какво тя каза след това.
– Не, не преведох, измислих нещо друго.
– Защо?
– Защото от връзката ви печелех добри пари. Ти ми даваше половината си заплата, а и се забавлявах. И така, докато...
Людмила замълча, но аз настоях да продължи.
– Докато какво? Докато какво!
– Докато не се влюбих в нея! Случи се изведнъж, чувството ме удари като гръм, вече не можех да живея без нея, когато не беше до мен, се побърквах. Дори само да сме в една и съща стая, за мен беше извор на щастие. Нощем лицето ù беше все пред очите ми. Да я прегръщам, да я закрилям от всичко лошо на този свят, да не позволявам на никого да причини зло на чистата ù и ранима душа, се превърна в цел на живота ми. Мога да ти опиша това чувство единствено като безмерна обич. Обич безгранична и неизмерима, обич, която кара душата ми да се свива и създава у мен желанието да изгоря за нея. Това определено е нещо, което мъжете не биха разбрали. По-силно е от чувството, което изпитва майката, когато за пръв път поеме новородената си рожба в обятията си. Това е нещо повече от любов, прилича на две реки, които имат нужда да се влеят и да изчезнат една в друга. Затова беше нужно да те отстраня от пътя си. Пътуването до Сочи ми даде тази възможност. Извинявай, зло не исках да ти сторя, наистина не исках, но нямах друг избор, защото не можех да деля Олга с никого.
Продължи да плаче. Допихме и останалата водка.
– Питаш ме дали съм лесбийка. Надявам се, не бъркаш това, което ти разказах, с най-обикновена сексуалност.
На мен такова нещо всъщност не ми беше минало през ума. Людмила говореше само за своята любов към Олга – защо да си мисля за сексуална връзка?
– Започвам да те разбирам. В първия момент преживях шок, но сега разбрах, че си се увлякла по Олга. Както казах, готов съм да забравя злините, които ми причини, и да ти простя. Единственото ми желание е да взема Олга с мен. Затова сега ми кажи: къде е тя?
Людмила се отдръпна и отново се превърна в съскащата змия. Времето за споделяне и изливане на душата беше отстъпило място на един от кървавите дуели, надупчили някога смъртоносно и изпълнените със страст гърди на Пушкин.
– Това ти никога няма да научиш. А и през времето, което измина оттогава, се промениха много неща. Разсъдъкът на Олга не е като едно време. Болестта ù напредва и тя има нужда от обич и нежност.
– И ще ги получи от мен!
– Не, ти не би могъл да ù ги дадеш. Никой мъж не е способен на такива чувства. Аз говоря за нещо съвсем друго. Дори не си способен да разбереш.
– Каже ми къде е тя, умолявам те!
– Не! Остави ме мен, Олга е тази, която вече не може да живее, ако мен ме няма. А и за мен би било краят, ако съм без нея. Ще я настаня в психиатрична клиника. Съвсем скоро... Но и там няма да я оставя сама, ще бъда до нея до последния ù дъх. Не ме интересува колко години ще продължи.
Разбирах, че лека-полека Олга ми се изплъзва от ръцете. Молих, убеждавах, но без успех. Тогава побеснях, сграбчих Людмила с две ръце за врата, съборих я на земята и започнах да я душа. Междувременно ù шептях:
– Ще ми кажеш, ще ми кажеш, нямаш право да ни причиняваш това нито на мен, нито на Олга. Тя е моя.
От време на време охлабвах захвата си и я питах:
– Ще кажеш ли? – но като видех, че тя няма такова намерение, стисках врата ù всеки път още по-силно.
Накрая тя започна да посинява. Разбрах, че не ù остава много. Ако умреше, щеше да умре и надеждата ми някой ден да открия Олга. Тази мисъл ме подлуди. Вече не ме интересуваше дали съседите ще чуят и започнах да крещя:
– Кажи, кажи, иначе ще пукнеш, кажи!
Людмила вече едва се държеше. Видях, че обели очи, но пак не можах да се спра. Изпитвах такъв огромен страх, че не бях способен да я пусна, преди да е спряла да диша. В един момент ми се стори, че тънкият ù врат изпуква и се чупи, но ръцете ми продължаваха да я стискат все по-здраво и по-здраво, като че ли с някаква нечовешка сила.