В последния момент ме спря глас, женски глас. Идваше зад мен и казваше нещо на руски. Изведнъж замръзнах на място. Ръцете ми се отпуснаха от само себе си, силите ми ме напуснаха, сякаш се превърнах в парцалена кукла. Защото осъзнах, че жената, която говори зад мен, е Олга. Извърнах глава и я видях. Беше застанала пред вратата на другата стая, вперила поглед в мен. Беше облечена цялата в бяло, а златистите ù коси се спускаха свободно над раменете. Приличаше не толкова на човек, колкото на блед призрак. Изглеждаше като опиянена. Уж беше тук, но като че ли не беше.
Пуснах Людмила, отидох на колене до Олга и я прегърнах. Главата ми стигаше до кръста ù. Тя дори не помръдна. Чувах как Людмила кашля и се опитва да си поеме въздух. Продължих да я прегръщам, без да отварям очи.
После Олга нежно ме вдигна от земята и ме сложи да седна на оранжевото канапе, но като че ли не ме виждаше. Обърнах лицето ù към мен и повторих няколко пъти:
– Олга, Олга, аз съм, Мехмет, върнах се.
Но тя не ме чуваше. Намираше се като че ли в някакъв друг свят. Вече не беше онази Олга, която познавах. Изминалото време я беше превърнало в съвсем друг човек. Не ме разпознаваше. Бавно се изправи и отиде при Людмила. Седна на земята до нея, сложи главата ù в скута си и започна да гали лицето ù. Вратът на Людмила беше посинял, тя все още не можеше да си поеме въздух, от очите ù се стичаха сълзи, но гледаше Олга с огромна любов, нежност, възхищение и преклонение, с някакво божествено чувство, което беше невъзможно да се опише. Имах усещането, че наблюдавам не две жени – едната легнала на пода, а другата седнала до нея, а икона. Това беше картина на две светици. Олга извади от ръкава си бяла дантелена кърпичка и избърса сълзите на Людмила. Продължи да я гали, докато тя се успокои, а след това се наведе към нея и я целуна лекичко по устните. Люд-мила ù отвърна с поглед, изпълнен с благодарност. Двете жени забравиха за мен и потънаха в собствения си свят.
Аз станах от канапето и тръгнах на пръсти към изхода – като невярващ в Бога, който не иска да притеснява молещите се. Лекичко затворих вратата след себе си и слязох по стълбите. Тръгнах под мекия сняг, който се сипеше тихичко от небето и осветяваше нощта. Крачех по улиците, а снегът се трупаше по раменете ми. Студеният въздух режеше дробовете ми като нож. Нямам представа колко дълго вървях така, но накрая видях кола, която чакаше край пътя. Не знам каква беше, но определено не беше такси. Извадих от джоба си пари и като в сън изрекох: „Хотел „Международная“. Човекът ме качи в колата си и ме закара.
Влязох в хотела и отидох направо в бара. Поръчах си бутилка водка и я изпих почти наведнъж. После излязох отново навън и тръгнах по улиците под снега, който блестеше на светлината на уличните лампи. Вървях без цел и посока и накрая стигнах до непознати места.
Намирах се на нещо като площад. Около мен имаше църкви с лъскави златни кубета. Зад мен чух коне. Стъпваха бавно, а звукът от подковите им кънтеше по площада. Обърнах се и видях два огромни коня – единия бял, а другия черен, които вървяха право към мен. Яздеха ги две момиченца, облечени като за езда, с ботуши и шапчици. Бяха възседнали конете като истински професионалистки и насочваха огромните животни с малките си камшичета, които държаха според всички правила на ездата. Тази неочаквана гледка на фона на снега, който се сипеше от среднощното небе, беше толкова красива, че спираше дъха. А двете момиченца приличаха на ангели. Приближих се към тях и протегнах ръка. Исках да погаля конете по гривата и да кажа на ездачките им, че в живота си не съм виждал толкова красива гледка. После видях как единият кон стана още по-огромен, покри с тялото си целия свят, стана дори по-висок от златните кубета на църквите, а едно от момиченцата пееше песен.“
27
Докосване и раздяла
Животът навън като че ли беше спрял. Дори и гласът на Цербер не се чуваше вече от часове. Мълчаха октоподите, мидите, рибите, мълчеше цялото Черно море. Не минаваха нито коли, нито дори улични котки. Минаретата също бяха притихнали. Мълчаха Арзу в гроба, мъжът на госпожа Хатидже в кафенето, пътят, който се виеше към града. Целият свят слушаше историята на брат ми.