Замълчах. Момичето също. Не ме питаше нищо. Играеше си с чашата ледена водка в ръка. Помежду ни настана неловко мълчание. И двамата ни обзе дълбоко чувство на срам, сякаш бяхме извършили нещо нередно, бяхме издали някаква тайна. Тя беше смръщила вежди и забила поглед в празната си чаша, а долната ù устна беше увиснала невинно и смутено, както никога досега. Дори май трепереше, но не съм сигурен.
Известно време седяхме така, после тя подаде чашата си и поиска още малко водка. Това беше единственият ù коментар за разказаното от мен. Напълних и двете чаши. Изпихме ги на екс.
– Ти каза, че тази водка е донесъл Мехмет, нали?
– Да, той я донесе.
– Колко странно!
Попитах я какво има предвид, защото странностите бяха много.
– Реален предмет от приказен герой. Като подарък от оня свят. Ръцете му са се докосвали до шишето. Да ме беше събудил снощи! Искаше ми се поне веднъж да видя този преминал през ада човек.
Сетих се за розата в ръката на мъжа, който се завърнал от пътуване във времето, но не ù го казах.
– Може би следващия път.
Решително заяви:
– Не! Няма да има следващ път! Утре сутринта си тръгвам и повече няма да се видим. Вашият живот с брат ви е много интересен, но аз си имам свой собствен. Макар да не е толкова вълнуващ и романтичен...
Вече многократно бях свидетел на вътрешната ù борба между фантазиите и логиката и ето че и този път логиката беше победила. Говореше малко завалено от водката, но дори това не успяваше да скрие решителността ù. Изведнъж отново се беше пренесла от Москва в Подима и се бе върнала към неизбежните реалности на живота.
– Знаеш ли какво? Конете и момиченцата, които Мехмет видял онази нощ на площада, не били плод на фантазията му, били истински.
– Как така? Не разбирам.
– Съветският съюз се разпадаше и вече нямало институция, която да финансира и подпомага училищата по езда. Когато свършила храната на конете, децата, които се обучавали там, вечер излизали по московските улици да събират пари от доброжелателни граждани. Така успявали да се грижат за животните. Тоест конете, които Мехмет видял, били истински. Но когато той се отправил към тях с вдигната ръка, единият се изплашил от странния му вид, изправил се на задните си крака и го ритнал в главата. Това, което брат ми взел за песен, били всъщност виковете на уплашените момиченца. Мехмет се проснал на земята, целият в кръв. После дошли полиция и линейка и го закарали в болница.
– Вие, естествено, нямахте никаква представа за случилото се...
– Разбира се, че не. Очаквах го да се прибере и от време на време се обаждах на бай Динч да го питам как е Мехмет. После научих, че брат ми отново е изчезнал. От хотела съобщили на бай Динч, че Мехмет от дни не се е прибирал в стаята си. Бай Динч много се разтревожил и отново започнал да го издирва, но този път го намерили лесно, защото името му било в полицейските хроники, понеже в себе си имал документи за самоличност.
– Как така „понеже имал документи“? Не е ли разказал сам историята си?
– Потърпи малко. Всичко ще ти стане ясно. Два дни след това заминах за Москва и отидох при Мехмет в болницата. Говорих с лекарите, които се грижеха за него. Според тях той беше получил мозъчна травма от удара, но не беше нещо сериозно. Ударът не бил много силен, черепът му останал здрав, имаше само сътресение и не беше в съзнание. Лекарите очакваха да се оправи до седмица.
От умората и водката, на която не беше свикнала, очите на момичето започнаха да се затварят, а главата ù да клюма, но този път тя се съпротивляваше на съня толкова упорито, че нямах друг изход, освен да продължа да разказвам.
– Прекарах цялата седмица до Мехмет. Лекарите не можеха да определят доколко е в съзнание, но ми повтаряха, че ако му говоря на майчиния език, ще му помогна да се събуди. Затова аз седях с часове до леглото и му говорех непрекъснато. За катастрофата, която промени живота ни, за мама и татко, за годините ни в училището в Анкара, за Никола Тесла, за баба и дядо... Говорих за всичко, което можеше да събуди интереса му. Не споменавах единствено за Олга, защото не знаех как приемаше случилото се и не исках да рискувам да влоша състоянието му. Той понякога изричаше по нещо неразбираемо, а аз се опитвах от откъслечните фрази да извадя някакъв смисъл.
От време на време момичето повдигаше вежди, но сигурно защото се опитваше да си държи очите отворени. За момент си помислих да ù предложа да си легне и да чуе края на историята на сутринта, но после се отказах и продължих да разказвам.
– Ако бяха поискали от мен да предположа какво ще бълнува брат ми, бих казал, че очаквам да чуя думи като Олга и Борисов, но истината беше много далеч от това. Не го чух нито веднъж да споменава името ù. Вместо това говореше някакви странни неща за бързо бягащи лилави зайци и други подобни, в което аз не намирах никакъв смисъл.