Момичето задряма, чашата падна от ръката ù и се изтърколи на килима. Тя се сепна, отвори очи и каза питащо „А?“. Вече не можеше да си стои на краката. Казах ù да отива да си ляга, защото така или иначе това беше краят на историята. Надигна се с мъка и тръгна към стълбите. Успя само да попита:
– А с Мехмет какво стана?
– Мехмет се оправи. След седмица го изписаха от болницата, а останалото го знаеш. Хайде, лека нощ.
Слезе по стълбите, придържайки се към парапета.
Аз поразтребих стаята, след това си измих зъбите и си легнах по шорти и тениска. Навред цареше тишина. Всяка вечер, веднага щом си легнех, се унасях в дълбок сън и очаквах същото да се случи и сега, но неясно защо, този път не успях да заспя. Без да знам защо, станах от леглото, излязох от стаята и безшумно слязох по стълбите.
Вратата на момичето беше открехната и аз се мушнах вътре като призрак. В стаята не беше съвсем тъмно, защото от уличната лампа се процеждаше светлина. Без да осъзнавам какво правя, легнах до нея. Тя се беше обърнала на дясната си страна, беше свила колене пред тялото си и спеше дълбоко. Дъхът ù не се чуваше.
Аз също легнах зад нея на дясната си страна, но без да я докосвам. Косите ù се бяха пръснали по възглавницата. Останах така известно време, като само вдишвах свежия аромат на косата и тялото ù. Не знаех защо постъпвам така, защо бях дошъл в стаята ù, но ми беше приятно да чувствам присъствието и топлината, и да вдишвам пролетното благоухание на косите ù.
Нямах намерение нито да я будя, нито аз самият да спя. Можех с часове да лежа така и да я усещам съвсем близо – не само с физическото ù присъствие, но и с онова волево излъчване на силния ù характер, за което ми е трудно да намеря по-конкретни думи. За мен беше привилегия да бъда най-близкият човек до нея и да споделям интимността на съня ù. Дали преди мен беше имало друг мъж, който да е изживявал това? Не знаех. Но тази нощ съществувах единствено аз, макар тя да не забелязваше нищо.
Изведнъж в съзнанието ми изникна въпросът как се бях докарал дотук. Да не би наистина да се бях влюбил в момичето, както беше казал Мехмет? Не, не, нямаше такова нещо. Подобни чувства у мен не можеха да се събудят. Не бях ли аз човекът, познал опасностите на любовта и затворил се завинаги за това чувство? Любовта не означаваше ли да вървиш по ръба на пропаст със завързани очи? Не беше ли да се влюбиш в някого същото, като да стъпваш по тънкия лед на замръзнало езеро, без да знаеш къде и в кой момент той ще се пропука? Случилото се с Мехмет не беше ли житейски урок, който никога нямаше да забравя? Може би сега ставаше дума просто за удоволствие, за телесна наслада, не беше нищо душевно. Нямаше как да бъде.
Момичето въобще не помръдваше, дори гърдите ù не се повдигаха, когато вдишваше. На светлината, която идваше от прозореца, голото ù рамо блестеше като снежна топка. Замислих се за всичко случило се от момента, когато тя почука на вратата ми. Помислих си отново за Арзу, която лежеше под земята не много далече оттук, за Светлана в затвора, за страдащия Али, за Мехмет, който се беше отправил към кой знае кое отдалечено кътче на земята. Утре момичето щеше да си тръгне, а аз да се върна към спокойния си живот. Но тази вечер не виждах проблем да полежа до нея няколко часа и да подишам уханието на младото ù тяло.
Ако беше будна, кой знае как щеше да ми се ядоса. Щеше да смръщи вежди и да ме изгледа обвинително. Но аз нямах намерение да нарушавам съня ù, след известно време просто щях тихичко да се прибера в стаята си. Така щеше да приключи всичко. Доста емоционално, но едностранно сбогуване.
Но не стана така. Точно когато най-малко очаквах, момичето се обърна на лявата си страна. Благодарение на водката обаче спеше много дълбоко и не ме забеляза, продължи да спи, но май че усети нещо, защото промълви: „Скъпи мой!“, и залепи устни върху моите. Най-напред си помислих, че се е събудила, но не, тя продължаваше да спи дълбоко и непробудно. Бях сигурен в това. Не осъзнаваше какво е сторила.
Тогава какво беше това? Може би тъжният спомен за бивш любим, оставил дълбоки следи в подсъзнанието ù? Или може би копнеж по някого, когото да прегръща всяка нощ? А може би просто сън?... Нямаше как да знам, но не това беше странното в случая. Аз, който толкова години вече не понасях да ме докосват други хора, сега чувствах единствено покой, изблик на нежност и огромно щастие. Първоначалният шок при допира на устните ù беше отстъпил място на едно невероятно чувство на обич между мъж и жена.