Трябва да поясня, че изслушах разказа му в моята къща в Чайлхърст и още същата вечер, щом се разделихме, влязох в кабинета си и записах всичко така, както съм го запомнил. По-късно той има добрината да го прочете в машинописен препис, тъй че фактическата му правилност е неоспорима.
Платнер заявява, че в момента на експлозията помислил отчетливо, че е убит. Той се почувствувал откъснат от земята и понесен със сила назад. Интересен за психолозите е фактът, че е мислел ясно по време на полета си назад и се питал в какво ли ще се блъсне — в химическия долап или в поставката на черната дъска. Петите му се ударили в земята, той политнал и се строполил тежко в седнало положение върху нещо меко и плътно. За миг сътресението го зашеметило. Веднага усетил отчетлива миризма на опърлени косми и му се счул гласът на Лидгет, който питал за него. Естествено, за известно време съзнанието му било силно помътнено.
Отначало му се сторило, че все още се намира в класната стая. Виждал съвсем ясно изумлението на учениците и влизането на мистър Лидгет. Тук е напълно уверен. Не чул какво казали; но отдава това на оглушителния ефект на експеримента. Предметите около него изглеждали странно тъмни и неясни; разсъдъкът му си обяснил това с очебийната, но погрешна мисъл, че експлозията е предизвикала огромно количество тъмен дим. В този полумрак силуетите на Лидгет и на учениците се движели смътно и безмълвно като призраци.
Лицето на Платнер все още пламтяло от парещата топлина на светкавицата. Той бил, както казва сам, „шашардисан“. Първите му определени мисли, изглежда, са се отнасяли за личната му безопасност. Помислил, че може би е ослепял и оглушал. Опипал внимателно крайниците и лицето си. После възприятията му се прояснили и с учудване констатирал, че старите обичайни чинове и други училищни мебели около него липсват. На тяхно място виждал само смътни, неопределени, сини сенки. После станало нещо, което го накарало да извика силно и мигновено пробудило и раздвижило притъпените му сетива. Двама от учениците, жестикулирайки, минали един след друг направо през него! Никой от тях не показвал, че усеща и най-малко присъствието му. Трудно можем да си представим чувството, което изпитвал. Те минали през него, казва той, неусетно като през валмо мъгла.
Първата мисъл на Платнер след това била, че е умрял. Но тъй като бил закърмен с много трезви възгледи по тия въпроси, той се поучудил, че тялото му е все още около него. Второто му заключение било, че не той е умрял, а другите са умрели: че експлозията е унищожила Съсексвилското частно училище и всички там, с изключение на самия него. Но и това не го задоволило напълно. И затова пак се заоглеждал учудено.
Всичко наоколо било обвито в непрогледен мрак: отначало той му се струвал черен като абанос. Над главата си имал черно небе. Единственото светло петънце в тая обстановка бил някакъв смътен зеленикав блясък по края на небосвода в едната посока, който очертавал на хоризонта вълнисти черни хълмове. Такова било, изглежда, първоначалното му впечатление. Когато очите му свикнали с тъмнината, той започнал да различава в заобикалящата го нощ някакъв смътен зеленикав цвят с различни отсенки. На този фон мебелите и присъствуващите в класната стая се откроявали като фосфоресциращи привидения, смътни и неосезаеми. Той протегнал ръка и без усилие я проврял през стената на стаята до камината.
Според разказа му, Платнер направил енергично усилие да привлече внимание. Той извикал на Лидгет и се опитал да улови учениците, когато се щурали насам-натам. Отказал се от тези опити едва когато мисис Лидгет, която, естествено, той (като учител) мразел, влязла в стаята. Както казва сам, усещането, че се намира в тоя свят и все пак не е част от него, било извънредно неприятно. Той сравняваше твърде сполучливо чувствата си с тези, които изпитва котка, когато гледа мишка през прозорец. Щом понечвал да се свърже с неясния, познат свят около себе си, някаква невидима, непонятна преграда пречела на досега му с него.