Но да не се отклоняваме. Когато зеленото слънце се издигнало, в клисурата се откроила, макар и смътно и неясно, дълга редица черни сгради и след известно колебание Платнер се заспущал по нанадолнището към тях. Слизането било продължително и извънредно досадно не само поради голямата стръмнина, но също и поради ронливостта на камъните, с които бил осеян целият склон на хълма. Шумът от спущането — от време на време токовете му изтръгвали искри от скалите — в тоя момент бил като че единственият звук във вселената, защото биенето на камбаната вече престанало. Когато се приближил, забелязал, че различните постройки изумително приличат на гробове, мавзолеи и паметници, само че всички били еднакво черни вместо бели като повечето гробници. А после видял да излизат на тълпи от най-голямата сграда — точно както хората се разотиват след църква — множество бледи, закръглени, светлозелени фигури. Те се пръскали в различни посоки по широката улица на селището — едни минавали по странични улички и се появявали отново на хълмистия склон, други влизали в някои от малките черни постройки от двете страни на пътя.
Като видял тези изкачващи се към него същества, Платнер спрял и се вторачил. Те не вървели, защото в действителност били без крайници, но имали някакво подобие на човешки глави, под които се поклащало тяло, прилично на попова лъжичка. Странността им го смаяла, но всъщност той бил заобиколен от толкова много странности, че те не го разтревожили сериозно. Съществата се носели към него по посока на мразовития вятър, който духал към нанагорнището, като сапунени мехури, подхванати от въздушно течение. И когато се взрял в най-близкия от приближаващите се, видял, че той наистина има човешка глава, само че с необикновено големи очи и с такова изражение на скръб и мъка, каквото никога дотогава не бил виждал върху лице на смъртен. С учудване забелязал, че главата не се обърнала да го погледне, а като че наблюдавала и следяла някакъв невидим движещ се предмет. За миг бил озадачен, но после се сетил, че това същество наблюдава с огромните си очи нещо, което става в света, който той току-що е напуснал. То се приближавало все повече и повече, а Платнер бил толкова смаян, че нямал сили да извика. Когато дошло съвсем наблизо, съществото издало много слаб шипящ звук. После го потупало леко по лицето — досега му бил много хладен — и като го отминало, продължило нагоре към хребета на хълма.
На Платнер му хрумнала необикновена мисъл: че тази глава много прилича на Лидгет. После той насочил вниманието си към другите глави, които в момента се катерели на гъсти рояци по склона. Никоя от тях не давала ни най-малък признак, че го познава. Наистина една-две се приближили до главата му и понечили да направят като първата, но той се отдръпнал с отвращение. У повечето от тях забелязал същото изражение на безизходна скръб, каквато видял у първата, и чул същите слаби жални звуци. Една-две плачели, а трета, която се търкаляла бързо по нанагорнището, изразявала демонична ярост. Но други били хладни, а в очите на някои се четяло задоволено любопитство. Поне една изразявала почти възторжено щастие. Между тия, които видял по това време, Платнер, доколкото си спомня, не открил повече такива, които да оприличи на някого.
В течение на няколко часа може би Платнер наблюдавал тези странни същества, пръскащи се по хълмовете, и едва дълго след като престанали да излизат от скупчените една до друга черни сгради в клисурата, продължил спущането си по нанадолнището. Тъмнината около него се сгъстила дотолкова, че трудно налучквал верния път. Небето над главата му сега било ярко, светлозелено. Не усещал нито глад, нито жажда. По-късно, когато огладнял и ожаднял, намерил прохладен поток, течащ през средата на клисурата, и най-после нуждата го принудила да опита от редкия мъх по камъните, който му се видял вкусен.
Той се лутал слепешком между гробовете, които се спущали в клисурата, за да търси неуверено някакво разковниче за разгадаване на тези непонятни неща. След дълго време стигнал до входа на голямата сграда, подобна на музей, от която излезли главите. В нея съзрял сноп зелени светлини, които горели на нещо като базалтов олтар, а от една камбанария над главата му към средата на помещението се спущало въже на камбана. По цялата дължина на стената наоколо минавал огнен надпис с букви, които не познавал. Докато се чудел какво е предназначението на тия неща, чул отдалечаващ се тропот на тежки стъпки, отекващ далеч по улицата. Изскочил пак в мрака, но не можал да забележи нищо. Хрумнало му да дръпне въжето на камбаната, ала на края решил да тръпне подир стъпките. Но макар че изминал тичешком значително разстояние, не успял да ги догони; а и виковете му останали напразни. Клисурата като че се разширявала до безкрайност. По цялата й дължина било тъмно като в земна звездна нощ, докато мъртвешки зеленият ден мъждеел по горния ръб на стръмните й урви. Долу вече нямало глави. Всички те изглежда се намирали по високите склонове. Като погледнал нагоре, видял, че те сноват насам-натам, някои се реели на едно място, други хвърчали стремително из въздуха. Казва, че това му напомнило за „големи снежинки“; само че тези били черни и светлозелени.