Саки
Историята на Свети Веспалий
— Разкажи ми някоя история — каза баронесата, взирайки се отчаяно през прозореца. Навън валеше онзи лек, някак примирен дъждец, който обикновено сякаш се кани всеки миг да спре, а продължава цял следобед.
— Каква история искаш да чуеш? — попита Кловис, като с едно прощално побутване прибра чукчето си за крокет.
— Достатъчно вярна, за да е интересна, но не чак толкова вярна, че да е отегчителна — отвърна тя.
Кловис пренареди няколко възглавници за собствено удобство и задоволство; знаеше, че баронесата обича гостите й да се чувстват уютно, и намираше за правилно да спазва точно това нейно желание.
— Разправял ли съм ти историята на свети Веспалий? — попита той.
— Разправял си ми какво ли не за разни велики херцози и укротители на лъвове, за вдовици на финансисти и за някакъв пощенски началник в Херцеговина — заизрежда баронесата, — за един италиански жокей и за неопитната гувернантка, която заминала за Варшава, а също няколко случки, станали със собствената ти майка, но никога не си обелвал дума за светец.
— Това се случило много отдавна — започна Кловис, — в онази неспокойна и пъстра епоха, когато една трета от хората били езичници, една трета — християни, а последната и най-многобройна трета просто следвали религията, изповядвана в момента от владетелския двор. Живял тогава един цар на име Крикрос, който се отличавал с избухливия си нрав и нямал непосредствен приемник в собственото си семейство. За сметка на това омъжената му сестра го била обзавела с куп племенници, сред които да си избере престолонаследник. Най-подходящ бил шестнайсетгодишният Веспалий, който изцяло се радвал на царското одобрение. Това бил най-хубавият момък, най-умелият ездач и копиехвъргач, а в добавка притежавал и безценната царствена дарба да минава покрай някой молител, казвайки с целия си вид, че непременно би му дал нещо, ако го забележи, но по една случайност просто не го е зърнал. В известна степен и майка ми има тази дарба, способна е да мине усмихната и финансово невредима през някой благотворителен базар, а на следващия ден в истински триумф на безочието да срещне организаторите с онова угрижено изражение, което сякаш казва: „Ех, да бях знаела, че се нуждаете от средства.“ Що се отнася до Крикрос, той бил върл езичник и с изключително въодушевление поддържал култа към свещените змии, които обитавали обвеяната с почит дъбрава на хълма недалеч от царския палат. За личните си религиозни убеждения обикновените хорица разполагали с известна свобода — разбира се, в разумни граници, ала всеки царедворец, който се присъединявал към новия култ, бил гледан отвисоко — не само преносно, но и буквално, като във втория случай гледането ставало от галерията, издигната около бърлогата на царските мечки. Затова настанал небивал смут, когато един ден младият Веспалий се явил на дворцова церемония с втъкната в колана броеница и в отговор на гневните въпроси заявил, че е решил да приеме християнството или поне да предприеме стъпка в тази насока. Ако ставало дума за някой друг племенник, Крикрос навярно щял да прибегне до драстични мерки, като налагане с бич и пращане в изгнание, но в случая с привилегирования Веспалий царят решил да приеме цялата работа горе-долу така, както в наши дни някой баща ще посрещне вестта, че синът му възнамерява да прегърне актьорското поприще. И тъй, владетелят пратил да повикат царския библиотекар. В онези дни дворцовата библиотека била с доста скромен обем и нейният пазител разполагал с много свободно време. По тази причина бил често търсен, за да изправя чуждите дела, когато те криввали от правия път и започвали да създават неприятности. „Налага се да побеседваш с княз Веспалий — подхванал царят — и хубавичко да му изясниш как дълбоко се е заблудил. Недопустимо е самият престолонаследник да дава такъв опасен пример.“
„Но откъде да намеря нужните аргументи?“ — попитал библиотекарят.
„Давам ти пълна свобода да подбираш аргументи в царските дъбрави — казал владетелят. — Ако не можеш там да намериш достатъчно поразяващи и жилави доводи, подходящи за случая, значи си безнадеждно недосетлив човек.“
И тъй, библиотекарят отишъл в гората и събрал отлична колекция от убедителни пръчки и тояги, след което съвестно се заел да втълпи на Веспалий колко глупаво, безобразно и най-вече непристойно било намерението му. Беседата направила дълбоко впечатление на младия княз и му държала влага седмици наред. През това време не се чуло нищо за злополучните намерения на Веспалий. Не след дълго обаче друг скандал от същото естество отново разбунил царския двор. По време, когато трябвало на глас да отправя молитви за благата закрила и съдействието на свещените змии, Веспалий бил чут да пее химни в чест на свети Одило Клюнийски. При това ново опущение царят изпаднал в ярост, виждайки положението във все по-мрачни краски: Веспалий явно възнамерявал с опасно постоянство да упорства в своята ерес. И все пак нищо във външността му не давало разумно обяснение за подобно вироглавство: той нямал ни бледия лик на фанатика, ни загадъчния взор на мечтателя. Напротив, Веспалий бил най-хубавият юноша в целия царски двор; отличавал се с изящна стройна фигура, здрав тен и очи с цвета на добре узрели черници, а косата му била тъмна, лъскава и винаги чудесно вчесана.