Но Йешуа отвори с някакъв прът капандурата, издърпа стълбата и се заизкачва нагоре. Движенията му бяха едновременно пъргави и елегантни, а аз се улових, че съм се втренчила в задника му. Едва когато дърводелецът стъпи на покрива, мисълта ми започна да се избистря. Оставих страхотния задник да си бъде страхотен задник, втурнах се навън от стаята и почуках на вратата на някогашната детска стая на Ката. Сестра ми отвори, тя беше по бельо и се прозяваше като алигатор във фаза „Тъкмо смилам един пигмей.“
— Можеш ли да ми донесеш дрехите? — попитах.
— Да отида при Свен вместо теб?
— Ако аз самата отида, като нищо може да се стигне до убийство поради битов скандал.
— Какъвто беше ядосан вчера, като нищо може да стане… — съгласи се с мен Ката.
Тя се прозя още веднъж, протегна се и изведнъж спря на средата на движението си. Главата й силно я заболя и аз почувствах, как страхът пронизва цялото ми тяло.
Ката видя, че се паникьосвам и започна да ме успокоява:
— Нямам рецидив. Просто вчера попрекалих с някакво лошо червено вино.
От облекчение понечих да я целуна, но тя вдигна протестиращо ръце:
— Иди да се измиеш, преди да целуваш някого.
След като си взех душ, поседях в кухнята пред чаша кафе. Сама. Татко беше отишъл със Светлана на еднодневна екскурзия. Трескаво се опитвах да прогоня от съзнанието си мисълта, че тази жена може да стане новата ми майка. Когато най-накрая успях, се замислих за собствения си провален живот. Какво се казва винаги в такива случаи? Човек се учи от грешките си. Щеше да бъде смешно, ако не мога да използвам тези грешки, за да насоча съдбата си в ново, щастливо русло. Така де!
Но какво би станало, ако не се справех? Ако завинаги си остана такава нещастница и неудачница, каквато съм сега?
Май беше по-добре да мисля за Светлана.
Но още по-добре би било да мисля за този Йешуа.
Той имаше някакво невероятно излъчване. И тези очи, този глас. Обзалагам се, че само ако поиска, този дърводелец би могъл да вдъхнови много хора за някое добро дело, като например за… топлоизолация.
Какво, какво каза той? Че се радва да се запознае с мен. Прозвуча ми искрено. При това, дори не се втренчи в гърдите ми, както правят повечето други мъже, когато казват нещо такова.
Той ме заговори на „ти“, без да поиска съгласието ми. Но може би това се обяснява с факта, че идва от юг. От Италия или от там някъде. Може да има и къща в Тоскана, която сам си е строил… гол до кръста…
Но защо тогава е тук? Да не би да е имал проблеми в родината си? Може би проблеми с работата?
Опа, учудващо много мислене посветих на човек, чул от мен досега само няколко изръмжавания.
Най-накрая потокът ми от мисли бе прекъснат от Ката, която се връщаше от Свен с два куфара, пълни с дрехи.
— Как е той? — попитах.
— Изглежда като теб.
— Като току-що сдъвкан?
— Именно.
Чувствах се ужасно виновна, досега никога не бях правила някой мъж толкова нещастен. Обикновено мъжете правеха мен нещастна. Въздъхнах и попитах Ката:
— Наистина ли трябва да заминеш днес?
Толкова много исках тя да постои още при мен.
— По-добре да поостана още при теб, докато се пооправиш.
— Цели сто години? — попитах тъжно.
— Колкото е нужно — усмихна се широко тя.
Прегърнах я.
— Ще ме смачкаш — изохка Ката, а аз отвърнах с обич:
— Ами аз това искам!
Когато след пет минути спрях да я прегръщам, се преоблякох и бях щастлива, че най-после мога отново да нося джинси и пуловер. Двете тръгнахме да се изкачваме към стаята на Ката с намерението просто да си правим нещата, които в този момент ни бяха най-интересни: тя щеше да рисува, а аз щях угнетено да се самосъжалявам.
Но когато минахме покрай моята стая, чух как Йешуа пее на покрива на непознат за мен език. Не беше италиански. С неговия дълбок, наистина вълнуващ глас сигурно щеше да развълнува хората дори ако пееше нещо като: „Отде дойдохте вий, кажете? Моля ви, от къщата на смърфовете!“
Казах на Ката, че трябва само да си взема нещо и после ще я настигна. След което влязох в стаята си и се покатерих по стълбата, водеща към люка на покрива и стъпих на пода на мансардата. Йешуа тъкмо беше извадил един неуплътнен прозорец от рамката му и го слагаше настрана. Той се бе вглъбил в тази дейност по един особено спокоен начин. Явно беше от хората, които по време на работа забравят за всичко друго.