Когато ме забеляза, Йешуа спря да пее. Бях любопитна да узная коя беше песента и попитах:
— Кббтпп?
Така и не можах да продължа. Погледнах трескаво към пода, съвзех се и опитах отново:
— Какво… пеехте… преди малко?
— Един псалм за радостта от работата.
— Ах… окей — отговорих объркано. Що се отнася до мен, изключително рядко употребявах думите „радост“ и „работа“ в едно изречение. За „псалм“ пък да не говорим.
— А на какъв език беше тя? — сега можех да го погледна и дори да съставя горе-долу правилно изречение. Номерът беше да не гледам в дълбоките му, тъмни очи.
— Иврит — отвърна Йешуа.
— Това ли е майчиният ви език?
— Да, произхождам от земите на днешна Палестина.
Палестина. Не е толкова вълнуващо като Тоскана.
Дали Йешуа не беше беглец?
— Защо вече не живеете там? — попитах го.
— Времето ми там изтече — отвърна Йешуа като някой, който е приел напълно и изцяло хода на нещата. Изглеждаше вътрешно спокоен. Но пък невероятно сериозен. Прекалено сериозен! Запитах се колко ли е хубаво да видиш този мъж да се смее от сърце.
— Искате ли тази вечер да излезем заедно да хапнем? — попитах.
Йешуа беше шокиран. Но не и наполовина толкова шокиран, колкото аз от това, което току-що бях казала. Нямаше и двайсет часа, откакто стоях със Свен пред олтара и вече бях готова да си уредя среща с някакъв тип, само и само за да го видя как се смее!
— Какво? — попита Йешуа.
— Нмнннщщ — отвърнах.
Започнах панически да обмислям дали да не се врътна назад и да избягам, но реших да давам напред и направих мизерен опит да бъда остроумна:
— Сигурно има някакъв псалм и за яденето.
Той ме погледна още по-изумено. Господи, колко неловко!
И двамата мълчахме и се опитах да прочета по лицето на дърводелеца дали иска да си уредим среща или ме мисли за досадна крава, която разбира от псалми толкова, колкото и от експериментална ядрена физика.
Но беше невъзможно да се прочете каквото и да е по лицето му, тъй като то бе по-различно от всяко друго. И то не само заради брадата.
Отново забих поглед в земята и тъкмо когато понечих да изтърся едно „Забравете“, той отговори:
— Има много псалми, в които се говори за хляб и храна.
Погледнах го отново и той рече:
— За мен ще бъде удоволствие да се храня заедно с теб, Мари.
При което за първи път ми се усмихна. Беше само лека усмивка. Е, силно казано усмивка. Но както и да я наречем, беше божествена.
С тази усмивка можеше да ме убеди цял един куп други неща, не само за топлоизолация.
Глава 11
— Боже мой, как можах да го поканя на среща? — завайках се, когато отново бях горе-долу на себе си. Стоях пред огледалото в банята и се опитвах, преди да изляза на вечеря така да разкрася с грим подпухналото си от всичките тези ревове лице, че то да спре да изглежда като Ню Орлиънс след урагана Катрина.
— Та този дърводелец изобщо не е мой тип — обяснявах аз на Ката. — Той има брада. А аз изобщо не харесвам бради.
— Преди ги намираше за готини — усмихна се Ката дяволито.
— Тогава бях на шест.
Ката се усмихна още по-широко, докато ми нанасяше сенки на клепачите.
— Пък и не е само това — казах-. — Йешуа е от Палестина. И пее псалми.
— Нещо те тревожи, май. Ще ми кажеш ли накъде биеш? — попита Ката.
— Може би Йешуа е откачен религиозен фанатик? Може да се окаже от онези типове, които взимат уроци по летене, но не се интересуват от излитането и приземяването, а от сблъскването с небостъргачи.
— Чудесно, колко си разкрепостена и без предразсъдъци — изкоментира Ката.
Замислих се дали трябваше да се срамувам заради своите предразсъдъци, но стигнах до извода, че по-скоро не трябва. Имах си достатъчно материал за срамуване, така че нямах никакъв свободен капацитет, за да трупам още.
— Брадата и уроците по летене са само предлог — отбеляза Ката — ти все още се чувстваш виновна заради Свен.
— Не е редно в такъв момент да си уговарям среща — признах си.
— Какво нередно има в това да се позабавляваш? — осведоми се Ката.
— Как мога да се забавлявам ден след сватбата на ужасите?
— Много просто, ще ти стане забавно, когато дърводелецът ти покаже своя инструмент…