— Кой те караше, преди да се смееш така? — попитах.
— Една страхотна жена — отвърна той.
Това, че в живота му е имало страхотна жена, ме жегна повече, отколкото би трябвало.
— Какво… какво стана с нея?
— Тя умря.
О, Боже мой! Ако имах някакви намерения спрямо него — какъвто, разбира се, не беше случаят, но пък не беше изключено един ден да се появят такива, — тогава трябваше да се съревновавам с една мъртва. Това щеше да е във висша степен неприятно, и то не само заради мириса на разложено.
Ето защо реших никога да не се домогвам до Йешуа.
Но щом видях тъжните му очи, забравих, че „няма никога да се домогвам“ до него и ми се прииска да го утеша в обятията си.
Той имаше вид на човек, който никога не е бил прегръщан.
— Името и беше почти като твоето — поясни Йешуа с меланхоличен поглед.
— Холцман? — попитах.
— Мария.
Боже, колко съм тъпа!
— Мария умееше така духовито да се шегува с равините — оживи се той.
— Равините? — изломотих объркано.
— И с римляните.
— Римляните?!?
— И фарисеите.
Окей, помислих си и се опитах да не мисля за разхлопани дъски.
— Макар че, разбира се, с фарисеите шега не бива — допълни Йешуа.
— Да… амм… много ясно — отвърнах, пелтечейки. — Фарисеите са… изобщо не са забавни.
Йешуа гледаше към езерото, мълчеше, най-вероятно мислеше за своята бивша и после каза:
— Скоро ще я видя отново.
Това беше малко нелепо изказване.
— Когато небесното царство настъпи на земята — допълни Йешуа.
Небесното царство? В мозъка ми светна червена предупредителна лампа! Капитан Кърк седеше на мостика на главния мозък и викаше по интеркома:
— Скоти, трябва да се омитаме оттук! Веднага ни изведи!
Скоти отговори от машинното отделение в мозъчния ствол:
— Не става, капитане.
— Защо, какво има?
— Още не сме си платили пицата.
— След колко време се очаква Джовани да донесе сметката? — ревеше Кърк, като надвикваше все по-засилващата се алармена сирена.
— Най-малко десет минути. Хайде осем да са, ако извикаме: „Ехо, побързайте, ако обичате, искаме да платим!“ — дойде отговор от машинното отделение.
— Нямаме никакви осем минути, той ни говори за небесното царство!
— Значи сме загубени, капитане!
Тъй като не можех да се омета, имаше само една алтернатива. Трябваше да сменя темата. Трескаво затърсих изход от този разговор и най-накрая намерих:
— О, гледай, Йешуа, там някой пикае в храстите.
Да си призная, съществуват къде-къде по-елегантни начини за смяна на темата.
И все пак, на брега на езерото в трънливите храсти пикаеше един бездомник. Да, дори в едно такова идилично градче, каквото бе Маленте, имаше безработни, живеещи от социална помощ, както и хора, които оживено разговаряха с уличните стълбове по пешеходната зона.
— Този мъж е просяк — установи Йешуа.
— Да, сигурно е така — отвърнах.
— Трябва да споделим хляба си с него.
— Какво? — извиках изумено.
— Ще споделим хляба си с него — повтори Йешуа.
„Споделяне на хляба?“, мислех си. „Човек прави това само с патиците.“
Йешуа се изправи и наистина понечи да тръгне към възпълния, брадясал мъж и да го доведе при нас на масата. Тази среща, както и да я погледнеш, се превръщаше в среща кошмар.
— Не можем да споделим хляба си с него — казах с ясен, леко предупредителен глас.
— Посочи ми една причина да не го правим — отвърна Йешуа съвсем спокойно.
— Ами… — замислих се за някой разумен аргумент, но се сетих само за: — Ние… ние просто нямаме хляб, а само пица.
Йешуа се усмихна:
— Тогава ще споделим с него пицата си.
С тези думи той тръгна към бездомника и го доведе на нашата маса.
Бездомникът, който се представи като Франк и който вероятно беше някъде към края на трийсетте, имаше малко по-различна от моята представа за споделяне. Той взе нашите пици, като ни остави само плувналата във винегрет салата. При това ни разказа как миналата година бил в пандиза, защото, понеже бил закъсал за пари, нападнал касата на някакъв мобилен оператор.