Тогава хукнах към Гавраил и със сълзи на очи го попитах: „Как е възможно да има Бог, когато на света съществува нещо толкова ужасно като любовната мъка?“
— И помниш ли какво ти бях отговорил тогава? — попита Гавраил.
— Бог допуска любовната мъка, защото е дал на хората свободна воля — отвърнах с леко монотонен, цитиращ тон.
Спомних си и това, че тогава намирах за напълно в реда на нещата Бог да отнеме на Кевин свободната му воля.
— И аз имам свободна воля — заяви Гавраил. — Аз съм човек пред пенсия и няма как да повярвам на някого, в чието благочестие не съм убеден. Изчакай моя приемник. Той ще се появи тук след шест месеца!
— Но ние искаме да се оженим сега!
— И това трябва да ме вълнува, защото…? — попита провокативно той.
Мълчах и се питах: всъщност, дали е позволено да ступаш пастор?
— Не бих искал църквата ми да се използва за ритуална зала — заяви Гавраил, като ме прониза с поглед. Бях на крачка да се почувствам виновна — гневът ми се трансформира в някакво неясно чувство за вина. — Знаеш, че в града има още една евангелистка църква — допълни той.
— Но… аз не желая да се омъжа в нея.
— Защо?
— Защото… защото… — не бях сигурна, че наистина трябваше да го кажа. Но всъщност не беше ли все едно. Така или иначе, мнението на пастор Гавраил за мен не беше никак ласкаво. Ето защо казах малко смутено:
— Защото в онази църква са се оженили родителите ми.
За моя най-голяма изненада Гавраил смекчи тона си:
— Ти си в средата на трийсетте. Още ли не си преживяла раздялата на родителите си?
— Напротив… напротив. Преживяла съм я. Обратното би било детинско — отвърнах.
Дори ходих няколко пъти на терапия, но взе да ми излиза твърде солено. (Няма да е зле родителите да откриват на децата си спестовен влог веднага след раждането им, за да могат последните един ден спокойно да покриват разходите си по психолози.)
— Но все пак се страхуваш, че няма да е на добро, ако се венчаеш в църквата, в която са се оженили твоите родители? — не отстъпваше Гавраил.
След кратко колебание кимнах:
— Суеверна съм и това си е.
Той ме погледна с изненадващо разбиращ поглед. Изглежда се беше задействала неговата християнска любов към ближния.
— Е, добре — отсече той. — Можете да се ожените тук.
Едва успях да се съвзема:
— Вие… Вие сте ангел, пасторе!
— Знам — отвърна той, като се усмихна някак многозначително.
Когато Гавраил забеляза, че това ми направи впечатление, ме подкани да си вървя.
— Хайде, преди да съм размислил.
Скочих облекчено и забързах към вратата. Мимоходом погледът ми попадна върху друга картина, изобразяваща възкресението на Исус. И си помислих: „Този изглежда така, сякаш ей сега ще запее Stayin ’Alive“1.
Глава 2
— Нали ти казах, че пастор Гавраил е много мил човек — каза Свен, докато масажираше краката ми на дивана в нашата сладка малка мансарда. Той правеше това — за разлика от всички останали мъже — с огромно удоволствие, което аз отдавах на някакъв генетичен дефект. Бившите ми гаджета ме масажираха не повече от десет минути и срещу тази самоотвержена услуга искаха секс. Особено поклонникът на стюардесите Марк, за когото се надявах, че в ада с него ще се заемат изключително изобретателни демони, посветени в древното изкуство на кастрирането.
Преди да се запозная със Свен в средата на трийсетте си години, бях сингъл и нямах сексуален живот. Всеки път, когато видех жени с деца, усещах тиктакането на биологичния си часовник. И всеки път, когато тези капнали от умора майки ми се усмихнеха състрадателно и ми заявяха, че само децата карат една жена да се чувства щастлива, пълноценна и удовлетворена, крехкото ми самочувствие окончателно се сриваше. В такива моменти можех да се успокоя само с една песничка, която бях съчинила специално за ситуации като тази: „Нямам стрии, хахаха, бременна не съм била! Нямам стрии, хахаха, бременна не съм била!“
Вече бях започнала да се примирявам с факта, че ще свърша като някоя от онези старици, които случайно биваха намирани от фирмите за разчистване на вехтории седем дни след смъртта им, започнали вече да се разлагат в своя двустаен апартамент, и тогава срещнах Свен.