Усмихнах се. Йешуа отвърна на усмивката ми. И аз благосклонно приех това за флирт.
Ние се шляехме из центъра, а от един бар се чуваше как вътре посетителите реват с пълно гърло песента на Волфганг Петри „Безумие — защо ме пращаш в ада?“.
Когато чу това, Йешуа се притесни.
— Какво има? — попитах го.
— Това е сатанинска песен.
Преди да успея да кажа нещо, той се втурна в бара на име Поко-Локо. Хукнах след него. В бара около двайсет млади мъже и жени, приличащи на банкови служители, стояха пред една караоке уредба. Мъжете бяха разхлабили вратовръзките си, а жените бяха захвърлили саката на костюмите си. Настроението беше весело, всички пееха и се поклащаха в такт. Беше някакво караоке парти, каквото можеха да измислят само хора, които по цял ден се занимават с документи за безкасови преводи.
Но Йешуа беше объркан. Хора, които пееха такива „дяволски“ неща и на всичкото отгоре и танцуваха, никак не му харесваха.
— Сякаш танцуват около Златния телец.
— Силно казано — казах. — Това е само една караоке уредба. Какъв ти Златен телец. Вярно, че да слушаш Волфганг Петри е все едно да си в ада, но не е болка за умиране.
После отидох до банковия служител, който държеше в ръката си микрофона и го попитах:
— Може ли да ми го дадете за малко?
Мъжът, който приличаше на продавач на домашни потреби, се позамисли какво да отговори, тогава му издърпах микрофона и го тикнах в ръката на Йешуа.
— Какво искаш да пееш? — попитах го.
Той се намръщи, не знаеше какво да мисли за всичко това.
— Ще бъде забавно! — навивах го. — Кои са любимите ти песни?
Йешуа превъзмогна себе си и отвърна:
— Особено ми харесват псалмите за цар Давид.
Погледнах в програмата на уредбата и отвърнах:
— Окей, пускаме „La Bamba“.
Натиснах копчето, програмата стартира, но Йешуа не се въодушеви, макар че видимо се опита да ми достави удоволствие. Припяваше някак с нежелание „La Bamba“, но на изречението Soy captain, soy captain остави микрофона настрана. Това не беше за него. Не постъпих правилно. И съжалих, че го бях накарала насила.
Гелосаният банков служител дойде при мен и попита:
— Е, приключихте ли със съсипването на настроението?
Огледах се наоколо и видях силно раздразнените лица на служителите, което ми подсказа: „Говори на нас.“
Понечих да му върна микрофона. Но тогава се обади Йешуа:
— С удоволствие бих изпял нещо. В тази машина няма ли нещо по-смислено?
— Ние не искаме смислени неща — извика типът от банката. — Искаме „99 балона“!
Видях, че Йешуа наистина възнамеряваше да пее. Очевидно не искаше да ме разочарова. Това беше някак мило.
Ето защо дръпнах настрани банковия служител и тихо му пошепнах:
— Остави го да пее или ще те сритам в балоните. Така ще ти останат само 97.
На което той изплашено отговори:
— Какво пък, една по-спокойна песен няма да навреди.
Отидох до машината, порових се в каталога с песните и намерих „Пътят“ на Ксавиер Найдо. Йешуа взе микрофона и започна да пее със своя разкошен глас: „Пътят няма да е лесен / пътят ще е каменист, суров / не всичко ще върви като по песен / ала богат ще е такъв един живот.“
Когато той свърши, половината малентска банка плачеше.
И завикаха:
— Още, още, още!
Една млада, много изящна жена се приближи до Йешуа и му предложи:
— А бихте ли опитали с „We will rock you“?
Съвсем объркан, Йешуа попита:
— За убиване с камъни ли се говори в нея?
Но той не беше дори на половина толкова объркан, колкото ние с младата жена.
Отново потърсих в каталога с песните и намерих само заглавия, които считах, че са неподходящи за Йешуа, като: „Смяташ ли, че съм секси“ или на Принс „Моето куче е хомосексуалист“.
— Мисля, че можем да тръгваме — предложих му тогава. Но очарованите от него банда банкови служители просто не го пускаха и тогава Йешуа попита събралите се:
— Може ли да изпея един псалм?
Гелосаният отвърна: