Преди това в едно малентско кафене се разминах с една изключително нервна новоизлюпена майка, пеейки малко недискретно своята песен за стриите. Щастливата, реализирала се в живота майка, ми показа колко всъщност е уравновесена: плисна кафето си в лицето ми. Аз се олюлях, паднах и се ударих в ръба на една маса. Разцепих си челото, хукнах с първото срещнато такси към болницата и бях приета от Свен. Той работеше там като болногледач и не блестеше с особена хубост — по тази точка си пасвахме идеално. Когато при зашиването на раната се разплаках, той ми подаде носна кърпичка. Когато се завайках за петното по хубавата ми блуза, той започна да ме утешава. А когато му благодарих за всичко, той ме покани на пица. След петнадесетата пица се преместих да живея при него и бях безумно щастлива, че никога повече няма да ми се налага да гледам своя двустаен апартамент. След още осемдесет и четири вечери Свен официално ми предложи брак: на колене, с великолепен пръстен, който струваше поне една месечна заплата. Като капак на всичко беше накарал детския футболен отбор, с който се занимаваше в свободното си време, да ми поднесе огромно сърце от рози и да пее Твое е цялото ми сърце.
Попита ме:
— Искаш ли да станеш моя жена?
За миг си помислих: „Ако сега кажа Не, ще травмирам децата за цял живот.“
После дълбоко трогната отговорих:
— Разбира се, че искам!
Свен тъкмо втриваше в краката ми масажно масло, което приятно ухаеше на рози, когато погледът ми попадна на „Малентски куриер“. Той беше заградил някаква обява за недвижим имот.
— Ти… да не си отбелязал нещо?
— Това е един новозастрояващ се район, където можем да си позволим да си купим парцел.
— И… защо ни е да се интересуваме от това? — попитах тревожно.
— Ами, няма да е зле да се огледаме за нещо по-голямо… ако ще имаме деца.
Деца? „Деца“ ли каза той? Докато живеех сама, гледах с известна завист на майките, но откакто бях със Свен, ми се струваше, че имам още малко време, докато започна със зомбиран поглед да се мъча да убеждавам другите колко пълноценна се чувствам.
— Аз… мисля, че трябва да се насладим още малко на живота си като двойка — поясних колебливо.
— Аз съм на трийсет и девет, а ти си на трийсет и четири. С всяка година изчакване вероятността да имаме дете с увреждания нараства — обясни Свен.
— Деликатен начин да навиеш една жена да се впусне да прави деца — отвърнах, като се опитах да се усмихна.
— Извинявай — Свен винаги се извиняваше много бързо.
— Няма нищо.
— Но… нали и ти искаш деца? — попита той.
Нямах представа какво да отговоря. Исках ли наистина деца? Мълчанието ми заплашваше да стане непоносимо, при което видимо разтревоженият Свен додаде:
— Нали, Мари?
Понеже не можех да гледам как този добър човек се натъжава, казах шеговито:
— Разбира се, поне петнайсет.
— Един футболен отбор плюс резервите — засмя се щастливо той. После започна да целува шията ми. Така започваше традиционната увертюра. Но този път по изключение му трябваше повече време, за да ме възбуди.
Глава 3
„Пречиствателната станция ще навърши трийсет години“, набрах без капка вдъхновение заглавието на моята нова статия за първа страница. Когато завърших журналистика, все още се надявах да получа място в някой вестник от ранга на „Шпигел“, но за целта трябваше да имам успех, по-добър от 2.72. Така най-напред попаднах в Мюнхен, пишейки за „Анна“, списание за модерната жена, където можех да се разгърна най-много на половин страница. Това не беше работа мечта, но при добри дни се чувствах почти като Кари от „Сексът и градът“. Всъщност, за да бъда като нея, ми липсваше само бюджетът за маркови парцалки, представляващ петцифрено число и липосукцията, от която се нуждаех.
Вероятно цял живот нямаше да мръдна от „Анна“, но за жалост Марк стана главен редактор там. И за жалост, беше невероятно чаровен. И за жалост, станахме двойка. И за жалост, той ми изневери със стройната стюардеса и за жалост, аз не реагирах на това по най-изискания начин, по който се очакваше да го направя. Опитах се да го прегазя с колата.
Е, не съвсем сериозно.
Но все пак му се наложи малко да се дръпне от пътя.
След този инцидент напуснах „Анна“ и на наводнения с журналисти пазар с моя незадоволителен стаж не можах да си намеря друга работа, освен към „Малентски куриер“ и то само защото баща ми познаваше издателя. Да се върна в родния си град на трийсет и една години, за мен беше все едно да си окача табелка с надпис: „Здравейте, аз съм пълна неудачница и животът ми е напълно съсипан.“