— Какво всъщност беше това? — поисках най-после обяснение.
Гавраил помълча известно време, после ми отговори с въпрос:
— Какво би казала, ако ти отговоря, че този дърводелец наистина е Исус?
— Бих казала, че се занасяте с мен — отвърнах раздразнено.
— Добре — усмихна се Гавраил. — Тогава ти казвам, че дърводелецът наистина е Исус.
Лицето ми се изопна.
— Ти получи достатъчно знаци — продължи Гавраил. — Йешуа говори всички езици и е извършил чудотворно изцеряване. Единственото, което ти пречи да повярваш, е…
— Здравият разум? — довърших вместо него.
— Не, твоята недостатъчна вяра.
— Какво магаре съм! — подхвърлих иронично.
— Забелязах го на сватбата ти — отвърна сухо Гавраил.
Опитите му да се шегува ми идваха в повече.
— Ще ти дам един съвет — каза Гавраил.
— Какъв? — Не проявявах особен интерес към съвет от него.
— Намери вярата — каза той твърде настоятелно, почти като предупреждение. — И то бързо.
„Вяра, та вяра“, нареждах аз, докато карах водно колело в Малентското езеро. Не ми се прибираше вкъщи, защото там беше Йешуа, а също и Светлана и детето и, което намираше баща ми за твърде стар. При Михи също не можех да отида, тъй като към края на работното време видеотеката винаги беше пълна с клиенти, които наемаха филми, забранени за непълнолетни и винаги зяпаха жените с особен поглед. Тъй като и с Ката не успях да се свържа по мобилния телефон — какво ли ставаше? — просто си карах водното колело, нещо, което не бях правила от тийнейджърските си години. Тогава винаги, когато се почувствах зле, отивах на езерото сама. Или иначе казано, почти всеки втори ден.
Имах цялото езеро на свое разположение, отпускарският сезон клонеше към края си, а днешните тийнейджъри в момент на депресия правеха нещо различно от това, да карат водно колело. Предпочитаха, например, да търсят в интернет упътване за правене на бомби. Пък и вече беше настанал такъв непоносим задух, че във въздуха се усещаше вещание за буря, което аз обаче още не усещах, защото мислите ми бяха заети с въпроса „В кого бях хлътнала така сериозно?“ Не усетих задаващата се буря дори когато първите дъждовни капки паднаха върху мен. Толкова се бях вглъбила в мисли за Йешуа и разговора ми с Гавраил. Вече първата светкавица проблесна над мен. Погледнах към небето, по което се носеха тъмносини облаци. В лицето ме удари леден вятър. Мигом погледнах към брега и си помислих: „Боже, нямаше да е зле да е по-наблизо.“
Завъртях педалите, в никакъв случай не биваше да съм насред езерото, когато започнат мълниите. Гръмотевичната буря все повече се приближаваше, за разлика от брега. Трябваше по-рано да забележа приближаващата се буря. Пустата му любов, само до неприятности води!
Дъждът се изсипа изведнъж и заплющя по лицето ми. Само за няколко секунди бях вир-вода. От въртенето на педалите все повече се задъхвах, дробовете ме заболяха, както и краката, но колкото и да се мъчех, никак не напредвах. Вълните, които се образуваха от бурята, постоянно завличаха водното колело навътре в езерото. Следващата гръмотевица беше наистина оглушителна и аз сериозно се изплаших. Разбрах, че няма да успея да се добера до брега. Дано само не падне мълния в езерото!
Изпълнена със страх, понечих да се помоля на Бог. Дори за секунда си помислих дали да не коленича, щом това му доставя толкова удоволствие. Но пък как да коленичи човек в това водно колело? Ето защо се отказах от идеята и реших само да сключа ръце. Преди обаче да успея да започна молитвата си, една мълния се стовари на другия край на езерото. Чу се оглушителен тътен. От вибрациите на удара водното колело се обърна. Аз паднах във водата. И потънах.
Обзе ме паника и смъртен страх. Но се опитах да се успокоя. Нали можех да плувам, макар и не кой знае колко добре. В училище учителят по физическо все коментираше постиженията ми с окуражаващото: „Е, сигурно имаш други таланти.“, без двамата да имаме и бегла представа за какви точно таланти става дума. Но да изшляпам нагоре, това определено щях да успея. Ако достигнех повърхността, преди да ми е свършил въздухът и успеех да се търкулна във водното колело, имах шанс да остана жива. Задрапах с всички сили нагоре и тъкмо когато повърхността на водата беше съвсем близо, кракът ми се схвана. Извиках, а това изобщо не бе добра идея. Дробовете ми се напълниха с вода, която така остро ги прониза, че си помислих, че ще ги разкъса. Въздухът излезе от устата ми, мехурчетата се заиздигаха към водната повърхност, докато аз потъвах все по-надолу в езерото и само панически гледах мехурчетата. Отчаяно продължих да драпам, но нямах достатъчно сили да изплувам нагоре с тези горящи дробове и със станалия неуслужлив от схващането крак. Изведнъж ми стана ясно: щях да умра.