Не можех да направя нищо повече, за да се противопоставя на съдбата си, спрях да се боря и продължих да потъвам. Болката и паниката все още владееха тялото и духа ми, но вече ги усещах само като далечно ехо.
Запитах се дали наистина ще отида в рая. Или в ада. Реално, никога в живота си не бях правила нещо наистина лошо, ако не се брои това, дето зарязах Свен пред олтара. Все пак то си беше доста лошо нещо. Чувствах се ужасно виновна, задето му го причиних. Но пък какви ли не добрини съм правила през живота си?
Всъщност, какви добрини съм правила през живота си? Не ми хрумваше нищо впечатляващо, нито съм подпомагала хора в нужда от развиващите се страни, нито съм била лекарка, отдадена изцяло на работата си, дори не съм била особено щедър човек. Не ми се вярваше свети Петър да примира от радост да ме види пред райската порта: „Бъди добре дошла, Мари, ти, която всеки път пускаше събралите ти се дребни монети в чашите на просяците по пешеходната зона.“
По едно време спряха да излизат мехурчета от устата ми. Загубих съзнание, около мен всичко потъна в мрак. Краката ми докоснаха дъното на езерото. Затворих очи завинаги. Малко ми оставаше да разбера дали съществуват неща като рай и ад.
Тогава внезапно някой ме хвана за ръката.
Бях издърпана до повърхността на езерото. Поех жадно въздух. От това дробовете ми се разгоряха повече и от преди. Водата на развълнуваното езеро ме плискаше в лицето. Отгоре продължаваше да вали. Чух силен гръм. Светкавици пронизаха небето и ме заслепиха. И насред целия този ад видях кой държи ръката ми.
Беше Йешуа.
И стоеше върху водата.
Глава 19
Йешуа ме носеше, ходейки по езерото.
Да, той ходеше по езерото.
И аз си мислех, без да се учудвам особено: „Той ме носи, ходейки по езерото.“
Разбира се, ситуацията предлагаше широк спектър за размисъл, като например: „Йешуа ме измъкна от дъното на езерото.“ „Той спаси живота ми.“ И най-вече: „Дявол да го вземе, той наистина е Исус!“
Но мозъкът ми не отиваше по-далеч от: „Той ме носи, ходейки по езерото.“ Беше зациклил над този факт подобно на компютър, който не успява да стартира някоя програма. Изобщо не беше в състояние да обработи мисълта „Дявол да го вземе, той наистина е Исус!“
Когато най-накрая мозъкът ми направи мъничка крачка напред, за по-сигурно предпочете да мисли за нещо по-маловажно, като: „Досега на никой мъж не се е удавало да ме носи.“ Веднъж, когато Свен, в изблик на романтичност, се опита да ме пренесе през прага, едва не си докара дискова херния.
Дъждът и вятърът продължаваха да шибат лицето ми, докато Йешуа командваше небето и викаше на езерото:
— Млъкни, укроти се!
Вятърът утихна и настъпи пълна тишина. Да, на такъв човек не му трябваше нито дъждобран, нито чадър.
Когато пет минути по-късно Йешуа стъпи с мен на брега, всички тъмни облаци бяха отстъпили място на вечерния здрач. Той ме положи на една от пейките в парка. За разлика от Йешуа, аз бях вир-вода и зъзнех така, както през живота си не съм мръзнала. Дробовете ми все още горяха. Йешуа преспокойно ми заяви:
— Мога да отнема болката ти.
Той понечи да ме докосне така, както бе докоснал дъщерята на Светлана, но аз само извиках:
— Неееееееее!!!!
Просто не исках да ме пипа. Всичко това беше твърде много за мен. Повече от твърде много!
Йешуа спря. Дори и да беше объркан от моя истеричен вик, това не му пролича.
— Но — каза Йешуа — ти си съвсем премръзнала. — Отново понечи да ме докосне.
— Не ме пипай! — изкрещях му. Толкова се страхувах от него, че дори една съвсем нормална реакция възприемах като свръхестествена.
— Страхуваш се от мен?
Какъв нюх само.
— Не се бой от мен — каза той с благ глас. Но паниката ми заглушаваше думите му.
— Не Ме Пипай!
Той кимна:
— Както кажеш.
— Изчезвай! — изкрещях му с последни сили, от което си докарах пристъп на кашлица.