Предимството да работя в забутана редакцийка като тази беше само в това, че имах достатъчно време да обмисля кой къде ще седне на сватбеното тържество, което си беше цяла наука. Особено ме вълнуваше въпросът как да настаня разведените си родители. Докато си блъсках главата над този казус, баща ми влезе в редакцията и направи нещата с настаняването още по-сложни. Толкова сложни, че бяха в състояние да ми докарат мигрена.
— Трябва спешно да говоря с теб — гласеше поздравът му. Бях удивена от сияещото му лице, което обикновено изглеждаше толкова измъчено. Беше се напръскал обилно с одеколон, а косата му, доколкото още я имаше, беше необичайно сресана.
— Татко, не можеш ли малко да почакаш? — попитах. — Нямам време, трябва да напиша статия за всичко, което никога досега не ме е интересувало относно изхвърлянето на отпадъци.
— Имам приятелка — изтърси той.
— Ти… ти… но това е страхотно — запелтечих аз и забравих за отпадъците.
Татко имаше приятелка? Това определено беше изненада. Мислено си представях що за жена би могла да бъде: Може би възрастна дама от църковния хор? Или негова пациентка, той беше уролог (макар че предпочитах да не си представям в подробности първата им среща).
— Казва се Светлана — сияеше баща ми.
— Светлана? — повторих и се опитах да се отърся от всички предразсъдъци, които ми навяваха славянски звучащите женски имена. — Звучи… мило…
— Тя е не само мила. Тя е невероятна — още повече засия той.
Божичко, той беше влюбен! За първи път от над двайсет години насам. И макар че винаги съм си пожелавала това да се случи, не бях съвсем наясно как би следвало да го приема.
— Сигурен съм, че със Светлана ще се разбирате чудесно — каза татко.
— Така ли?
— На едни години сте.
— Какво?!?
— Горе-долу.
— Това какво означава? Че тя е на 40? — попитах.
— Не, на 25 е.
— На колко?
— 25.
— На колко?
— 25.
— На коооолко???
— Защо питаш все едно и също?
Защото представата, че баща ми има двайсет и петгодишна приятелка, караше мозъка ми направо да експлодира.
— Къде, къде, откъде всъщност е тя? — попитах, мъчейки се да си върна самообладанието.
— От Минск.
— Русия?
— Беларус — поправи ме той.
Огледах се объркано с надеждата да видя някъде скрита камера.
— Знам какво си мислиш — каза татко.
— Че сигурно тук има скрита камера ли?
— Е, очевидно не знам какво мислиш.
— Какво си мислеше, че си мисля? — попитах.
— Че Светлана е с мен заради парите ми, само защото съм се запознал с нея в интернет в сайт за запознанства…
— Къде си се запознал с нея? — прекъснах го аз.
— В www.love-eastem-europe.com.
— О, www.love-eastem-europe.com — звучи авторитетно.
— Май долавям ирония, а?
— А аз — наивност — отвърнах.
— В класацията на онлайн агенциите за запознанства този сайт има най-висок рейтинг — възрази той.
— Е, щом въпросната класация го казва, значи Светлана е изключително порядъчна жена, която не се интересува нито от парите ти, нито от немското ти гражданство — жегнах го аз.
— Ти изобщо не познаваш Светлана! — тук вече татко много се обиди.
— А ти?
— Миналия месец бях в Минск…
— Чакай, чакай, чакай! — Скочих от стола си и се изправих пред него. — Нали ми каза, че ще посетиш Йерусалим с детския хор. Ти толкова се радваше, че ще видиш Божи гроб.
— Излъгах.
— Излъгал си собствената си дъщеря? — не можех да повярвам аз.
— Защото иначе нямаше да ме пуснеш.
— Дори, ако трябваше, щях да използвам военна сила!
Татко въздъхна дълбоко:
— Светлана е рядко привлекателно създание.
— Трудно ми е да повярвам. Тя току-що ми стана ясна — отвърнах.
— Но…
— Никакво но! Да се хванеш с такава жена е равно на www.cna6oyмен.com.
Татко ми отговори с някаква смесица от упорство и мъка:
— Ти не се радваш на моето щастие.
Това ме нарани. Разбира се, че му желаех само щастие. Още от дванайсетгодишна, от деня, в който мама го напусна, исках да видя татко отново щастлив.