Само че сатаната не беше съвсем доволен от списъка с кандидати. Трябваше да си намери най-добрите последователи, само тогава можеше да спечели срещу Бог. Победата беше важна, тъй като това щеше да е последната битка за съдбата на човечеството. А сатаната беше аутсайдерът, защото до този момент Всевишният все някак успяваше да бъде с един нос (образно казано, разбира се) преднина. Така замислен, той се настани на една пейка в парка край Малентското езеро, до една жена, която рисуваше.
— Правите ми сянка — възнегодува жената.
Той пусна в действие своята усмивка:
— Но аз съм Джордж Клуни.
— Приличате на него, което може само да ви радва. Но не си въобразявайте кой знае какво — отвърна жената. — Пък и аз съм лесбийка.
После му даде да разбере, че трябва да се разкара.
Сатаната от край време си падаше по жени със силна воля. Доставяше му удоволствие да сломява тази воля. Той съзнаваше, разбира се, че го прави от завист. Да, той завиждаше на хората за тяхната свободна воля. Какво не би направил, за да имаше и той такава? Тогава щеше да пъхне ключа от ада в ръката на някой долен демон и да се отправи към някой самотен южен остров. Без да се нервира на хората, с техните помисли, ламтежи и грехове. Повече нямаше да му се налага да изслушва странни сексуални фантазии, за осъществяването на които някой бе готов да продаде душата си… сигурно щеше да е като в рая.
Той се окопити, трябваше веднага да спре с тези мечти, така или иначе, нямаше свободна воля и се налагаше да следва предназначението си, а то сега му повеляваше да събира бойци за финалната битка. Тогава погледът му попадна върху скицника на жената и той разбра, че тя рисува комикси.
Изглежда тази жена обичаше Бог толкова, колкото го обичаше и самият сатана. Той я погледна по-внимателно и забеляза тумора в главата й. Болест, която не той беше измислил, която дори не би му хрумнала, тя просто си беше част от природата и той така и не можеше да си обясни защо. Може би Смъртта имаше пръст в тази работа. Ама че неприятен тип, наистина.
Едно обаче беше ясно: тази жена, имаща такава силна воля нямаше да живее още дълго. Най-много един-два месеца.
И тя беше страшно разгневена на Бог. Може би беше добра кандидатка за ездача „Болест“.
Глава 30
Докато седяхме на мостчето, хванати за ръце и ни галеха първите слънчеви лъчи, почувствах Йешуа по-близък. Йешуа. Не Исус.
Така близък, както отдавна не бях чувствала някой мъж. А така както Йешуа държеше ръката ми, здраво и в същото време нежно, и той чувстваше същото като мен — поне така се осмелявах да се надявам.
Тук и сега, по време на изгрева при Малентското езеро, ние бяхме просто Мари и Йешуа. Не ж и в от н о. И месия.
Но за съжаление аз притежавах завидния талант да развалям всеки хубав момент. Защото ако нещо беше хубаво, исках то да трае вечно. Но тъй като това не беше възможно (понякога на човек му се налага да отиде до тоалетната), исках поне това прекрасно нещо да се случва и за в бъдеще.
— Мислиш ли, че можем да прекараме още една чудесна вечер заедно? — попитах възторжено.
Йешуа ме погледна печално. Какво се беше случило? Да не би да не можеше Божият син да бъде с една смъртна? Нещо забранено ли направихме? Не можех ли просто да си държа устата затворена? Защо нямаше вградена в устата ми автоматична тапа, която да я запушва всеки път, когато се канех да попитам нещо глупаво?
— Наистина вечерта беше прекрасна.
Значи и той намираше, че вечерта е била хубава! Не, дори прекрасна!!!
— Но за съжаление не можем да я повторим пак.
Това дълбоко ме засегна. Попитах тъжно:
— За… защо не?
— Защото имам да изпълня една мисия.
Не звучеше никак весело, казвайки това. Бях объркана. Мисия? Не можеше ли просто да си вземе отпуск от рая?
— Каква мисия? — осведомих се.
— Не си ли чела Библията? — попита учудено той.
— Да, да, чела съм я, разбира се… — запелтечих. Просто не посмях да му кажа, че си нямам и понятие от Библията и че според мен езикът й трябва малко да се осъвремени.