Ката отвори входната врата и там за нейна изненада стоеше двойникът на Джордж Клуни.
— Какво търсиш тук? — попита нервно тя.
— Искам да ти направя предложение.
— Козметика на Avon?
— Мога да излекувам тумора ти — усмихна се сатаната Клуни толкова чаровно, че ако истинският Клуни се усмихваше така, щеше да спечели много повече Оскари.
За миг Ката остана безмълвна. Откъде пък този тип знаеше за нейната болест?
— В замяна трябва да ми дадеш само една дреболия — рече сатаната.
Разговорите, тип „Предлагам ти сделка“ му доставяха огромна радост. Хората с готовност продаваха душите си, само и само да получат това, което искат. Било то професионален успех или победа на любимия футболен отбор, или пък глътка кафе след уморителна разходка по магазините из града. И да не забравяме. Вечният бестселър в неговата оферта: секс.
— Аз… нямам тумор — отвърна Ката.
— Напротив — ухили се сатаната. — Но ако го излекувам, ще ми дадеш ли в замяна една дреболия?
За миг Ката изпита надежда, колкото и абсурдно да беше това. А нищо не тревожи един обречен повече от страха да бъде измамена надеждата му. Ето защо тя реши да се отърве от този неприятен тип и му отговори:
— Да, да… добре… само се разкарай.
— Изобщо ли не искаш да разбереш каква е тази дреболия? — попита сатаната.
— Не — заяви Ката и затръшна вратата.
Ха, усмихна се сатаната, вярно, че хората имат свободна воля. Но са крайно безотговорни по отношение на душите си.
Глава 37
Сега вече абсолютно нищо не разбирах. Какво се беше случило? Побърквах ли се? Ката изобщо не беше болна? Дори изглеждаше напълно объркана от избухването на Исус и каза с леко уморен хладен тон:
— Тези от психиатрията трябва спешно да сменят ключалките.
Като капак на цялото ми объркване се прибавяше и това, че бях обидила Исус. Той едва ми бе простил целувката по бузата, а сега вече мислеше, че съм го измамила. Сигурно предполагаше, че това е някакъв трик от моя страна, само и само да го задържа при себе си.
Отчаяно погледнах към скицника на Ката и това, което видях там, отклони вниманието ми както от нейния тумор, така и от изпепеляващия поглед на Исус.
Ката само ми каза лаконично:
— Времето, пропиляно в страх, никога няма да си го върнеш.
Винаги се дразнех, когато Ката ми заговореше за „пълноценно използване на деня“. Но този път беше добре, че го направи, тъй като ме наведе на една мисъл, която заради мнимата й болест досега успешно бях потискала. Та въпросът беше: „Колко дни изобщо ми остават?“ Или по-точно казано: „Кога всъщност ще настъпи Страшният съд?“
След като Ката ни изхвърли от стаята си, за първи път във видеотеката на Михи изрекох гласно този въпрос, като уточних:
— Все пак има разлика между това да живееш само няколко месеца или няколко години.
— Особено ако си още девствен — изтърси Михи. Погледнах го изумено:
— А-аа, всъщност визирах… един стар приятел… който… който е девствен — заувърта той.
— И кой е този приятел? — попитах.
От силната нервност Михи за малко не се разтрепери. Погледът му попадна на обложката на „Самоличността на Борн“ и той изстреля едно:
— Франко Потенте.
— Франко Потенте? — повторих недоверчиво.
Михи се изчерви.
Бях смаяна. Бях наясно, че към момента сексуалният живот на Михи не е активен, но си мислех, че поне веднъж в живота си е правил секс. Нали имаше приятелки. Е, ако трябва да сме точни, една приятелка. Тя се казваше Лена. Освен това и тя беше католичка като него.
Боже, колко гадно нещо може да е религията.
— Този Франко да не е прикрит гей? — попитах.
— Не, не, не, как ти хрумна? — запелтечи Михи. — Франко си е абсолютен хетеро.
— Но?