Или — както се изразяваше тя — „това бе възможност да разбера кои са истинските ми приятели.“
Когато беше много болна, аз всеки уикенд хващах самолета за Берлин и отивах в болницата да я видя. Трудно ми беше да гледам колко много страда сестра ми и как от силните болки не може да се наспи както трябва. Хапчетата едва облекчаваха страданията й, системите също не успяваха. А химиотерапията съвсем я довърши. Моята жизнена сестра се превърна в измършавяло плешиво същество, което прикриваше плешивостта си с натрапчива забрадка с череп и кости. С нея тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се присъедини към капитан Спароу на пиратския му кораб „Черната перла“. Шест седмици по-късно изразих учудването си, че тогавашната приятелка на Ката, Лиза, е спряла да я посещава.
Ката каза само:
— Ние се разделихме.
— Ама, как така? — попитах изумено.
— Имаме различни интереси — кратко отвърна Ката.
— И по-точно? — осведомих се объркано.
Ката се усмихна горчиво:
— Нея я влече нощният живот, а аз не мога заради химиотерапията.
Сестра ми беше твърдо решена да се пребори с рака. Когато я попитах откъде черпи тази невероятна воля, тя отвърна:
— Нямам никакъв друг избор. Нали не вярвам в задгробния живот.
Аз обаче се молех за Ката, разбира се, без да й казвам, иначе само щях да я ядосам.
И ето че почти успя — ако през следващите месеци не се появеше рецидив, на нея й предстоеше още дълго да живее. А аз със сигурност ще знам, че Господ е чул молитвите ми. Та нали това му беше работата. Туморите едва ли имат нещо общо със свободната воля на хората.
— Какво толкова се замисли? — попита Ката. Не ми се щеше да насочвам разговора към тумора, тъй като Ката — по понятни причини — не би понесла факта, че нейната болест ме натъжава повече, отколкото нея самата. Станах от пейката и тръгнах да се връщам.
— Няма ли още да потичаме? — попита Ката.
— Предпочитам да отслабна с диета.
— Защо изобщо ти трябва да отслабваш? — попита Ката. — Нали казваш, че Свен те харесва такава, каквато си.
— Свен ме харесва, но аз не се харесвам — отвърнах.
— А планирате ли скоро деца? — подхвърли Ката уж между другото.
— Има време — отвърнах.
Ката ми хвърли бегъл поглед, както правеше винаги, когато нещо си е наумила.
— Гледай, ей там отзад плува черен лебед — опитах аз, някак елегантно, да сменя темата.
— Когато беше с Марк, все искаше деца — отбеляза Ката, която естествено никога не ме оставяше да сменям темата, когато си поискам.
— Свен не е като Марк.
— Там е работата — каза сериозно Ката — ти толкова обичаше Марк, че още на втората седмица ми съобщи имената на двете деца, които искаше да имаш от него. Марайке и…
— … Мая — допълних тихо. Винаги съм искала да имам две дъщери, които да са толкова привързани една към друга, колкото сме ние с Ката.
— И какво ще стане сега с Марайке и Мая? — попита Ката.
— Искам още малко да се насладя на това да сме двойка — отговорих. — Дечурлигата трябва да почакат, докато дойде време да ми лазят по нервите.
— Това свързано ли е със Свен? — не се отказваше Ката.
— Глупости!
— Възрази пресилено тя — усмихна се дяволито Ката, но после спря да ме разпитва. Аз обаче притеснено си зададох въпроса дали наистина не бях възразила твърде пресилено. Наистина ли не исках деца?
Глава 5
Когато Мари и Ката се отдалечиха от Малентското езеро, черният лебед доплува до брега. Заклатушка се върху чакъла по крайбрежния път, разтърси мокрите си пера и… се превърна в Джордж Клуни.
Клуни приглади сухата си блестяща коса, пооправи елегантния си черен дизайнерски костюм и седна на сенчестата пейка, от която току-що си бяха тръгнали двете сестри. Седна там и зачака нещо. Или някого. Междувременно започна да замерва с кестени патиците в езерото и то с такава точност, че те изпадаха в несвяст и потъваха. Но дори това малко удоволствие не можеше да зарадва този мъж. Той беше уморен. Много уморен. Страдаше от синдрома на пренатоварването. Това проклето столетие!
Преди някак си се търпеше, но оттогава насам, колкото и да се стараеше, хората бяха къде-къде по-добри в това да сътворяват ада на земята, от него, сатаната.