Очите на Йешуа блестяха злобно срещу мен. Но просто не можех да се съглася с него. И какво ще стане с Ката? Та тя най-лекомислено наруши първите три заповеди, които гласяха, че Бог трябва да се почита. Ами майка ми? Тя ще отиде ли в небесното царство? Не и ако питат баща ми. Ами той? За татко може би нямаше да е лошо, ако настъпи краят на света, защото така Светлана нямаше да може да разбие сърцето му.
Но изведнъж се замислих за хлапето на Светлана. За него светът също щеше да свърши идния вторник. Макар че не можех да понасям това момиченце, струваше ми се несправедливо. Безспорно то щеше да отиде в небесното царство, защото няма никакви грехове, но никога нямаше да си поживее истински на земята. Нямаше никога да изпита радостта, която предлага този свят: салса, концерти на Роби Уилямс, Симпсън сериалите, вълнението при първата целувка, първата нощ с някой мъж — добре де, тя може и да се прескочи…
И все пак не беше честно!
Нали всеки човек има правото да изживее живота си до последно! Дори и шантавата дъщеря на Светлана!
Дори Франко Потенте.
Дори… аз.
Бях толкова бясна на Бог и на неговия наследник, че очите ми за малко също да блеснат гневно срещу Исус. Така ние стояхме разгневени един срещу друг до изсъхналото ябълково дърво, което сякаш беше метафора на това, в което се бе превърнало нашето едва зародило се приятелство.
Аз първа наруших мълчанието:
— Намирам, че е несправедливо Бог да не даде на хората втори шанс.
Ето, казах го!
— Осмеляваш се да критикуваш Божия план? — попита сурово Исус.
— Осмелявам се и още как! — отвърнах.
— Нямаш право да съдиш действията на Господ — скара ми се сърдито Исус.
— Синчето на тати! — изтърсих.
Това го засегна.
Така му се пада!
— Гавраил беше прав — каза Исус, почервенял от гняв.
— За какво? — попитах объркано.
— Че ти ми се изпречи на пътя по поръка на сатаната.
За миг дъхът ми секна. После избухнах в смях. Силно и истерично. Гневът ми премина в спазматичен смях. Това видимо обърка Исус.
— Подиграваш ли ми се?
— Да — отговорих, едва когато отново се успокоих. — Ако сатаната ти изпрати някой, то определено няма да е толкова некомпетентен, колкото мен.
Исус не знаеше какво да отговори на това.
— Слушай — предизвиках го — погледни ме и попитай сърцето си. Ако наистина вярваш, че съм слуга на сатаната, то тогава ме изсуши като това дърво.
Той имаше вид на човек, комуто моето предложение звучи доста примамливо.
— Но — продължих, — ако не вярваш, тогава ми дай възможност да ти докажа, че светът е заслужил своя втори шанс.
Исус ме погледна втренчено, и колкото по-дълго ме гледаше, толкова повече ме обземаше страх. Май бях прекалила със смелостта, доста прекалила. Сигурно имаше и по-приятни начини да се умре от този с изсушаването.
Най-после Исус бавно отвори уста, аз вече бях готова да чуя смъртната си присъда, но той каза само:
— Утре вечер заминава следващият кораб за Израел. Давам ти време до тогава.
Моят инстинкт „да се хвърля на врата му“ отново се надигна у мен. Но тъй като Исус със сигурност би изтълкувал негативно прегръдката ми, потиснах този си импулс.
После си дадох сметка с каква отговорност се бях нагърбила. Сега съдбата на човечеството се намираше в ръцете ми. Точно аз трябваше да спася света!
Жалко само, че нямах и най-бегла представа как щях да го направя.
Глава 40
Седях мълчаливо на мостчето с Исус и размишлявах над моята дилема. Може би трябваше просто да му покажа колко много са добрите хора на този свят. За жалост не се сетих за нито един, който да е истински благороден. Освен хора като Ганди, майка Тереза или Мартин Лутер Кинг, но всички те отдавна бяха мъртви и Исус със сигурност вече ги познаваше. Сигурно играеше с тях веднъж седмично по една изискана партия бридж или каквото там се прави горе на небето.
Хм, с какво ли наистина си уплътняват дългия ден на небето? И какво ще правят хората, когато идния вторник на земята настъпи небесното царство? Сигурно ще се молят на Бог. Но това едва ли ще успее да запълни целият им ден? Това се прави може би за около час, хайде от мен да мине, нека да са пет часа, ами останалата част от деня? Пък и ако човек и без това си е напълно щастлив, а точно такъв трябва да е в това небесно царство, значи ще му е все едно как прекарва времето си. Тогава ще може просто да си гледа облаците, да вдъхва мириса на цветята и по цял ден да си клати краката и въпреки това ще е напълно щастлив. Звучеше малко като да си постоянно напушен. Почудих се дали да не разпитам Исус за това, но се въздържах.