Може би трябваше да му посоча обикновени хора, които бяха добри, но за жалост в моето обкръжение не познавах никого от калибъра на Ганди. От друга страна повечето хора си бяха съвсем порядъчни. В Маленте нямахме диктатори, убийци или колцентър експлоататори. А за последно през средновековието е било подпалено едно съседно село. Но се съмнявах, че това ще е достатъчно. Не можех да кажа на Исус: „Виж какво, хората са заслужили да продължат да живеят, защото повечето от тях не са нито кой знае колко добри, нито пък само лоши, просто са си някъде по средата.“ Само че това ми се струваше твърде слаб аргумент срещу Божия план да раздели завинаги хората на добри и лоши. Въздъхнах дълбоко.
— Защо въздишаш? — попита ме Исус.
— Въздишам си — въздъхнах в отговор.
— Не знаеш как да ме убедиш — заяви Исус.
— Не, напротив, разбира се, че знам — отвърнах твърде неубедително.
— Не знаеш — усмихна се той, дружелюбно, почти с обич.
И все пак, тази усмивка ме ядоса, защото ме беше хванал на тясно. Много мразех, когато имам чувства към някой мъж, той да открие слабото ми място. Все едно дали Исус или някой друг.
— Ти ми се сърдиш — сега пък се изненада той.
— А ти си истински гений в откриване на очевидното — отговорих малко остро.
— Каква е причината за твоя гняв? — осведоми се Исус.
— Ами, повечето хора не са нито добри, нито лоши, просто са някъде по средата — обясних му, — но явно това не е достатъчно убедително за теб.
Той мълчеше и сякаш нещо обмисляше, очевидно не желаеше да се кара с мен. Най-после попита:
— Мога ли да ти направя едно предложение?
Погледнах го смаяно, нямаше и помен от гнева ми.
— Покажи ми, че тези хора, които според теб са някъде по средата, имат потенциала да станат добри и имат воля да се проявят като такива.
Хмм… беше мило, че го предложи. Но как да покажа на Исус, че хората имат потенциала и волята да станат добри? Трябваше ли да свикам пленарно заседание в Малентското читалище и да кажа: „Ей, хора, опомнете се и престанете с вашето постоянно прелюбодейство и укриване на данъци и, да ви кажа, на ваше място бих престанала да ругая толкова често.“
Така че, пак въздъхнах.
— Мога ли да ти направя още едно предложение? Попита Исус.
Кимнах.
— Покажи ми поне чрез един човек, че хората имат потенциала да станат добри.
Той наистина беше невероятно снизходителен към мен, чак оставяше впечатлението, че обезателно иска да го убедя. Сякаш наистина се съмняваше, че всичко това със Страшния съд е добра идея.
Значи, трябваше да посоча един човек като доказателство, това беше окей, може би щях да се справя. Но кой човек да взема? Ката? Едва ли, тя сигурно през цялото време ще се опитва да убеди Исус, че първо самият Бог трябва да докаже, че може да бъде добър. А баща ми? Е, точно в настоящия момент с него можем да си говорим толкова нормално, колкото и папата с производителите на презервативи. Мама също нямаше да е добра идея, та нали тя — така ми беше казала — живее с приятеля на Исус, пастор Гавраил, защото търси утеха. Или пък Светлана? Вероятно тя ще е благодарна, че Исус е излекувал дъщеря й. Може би дори ще е толкова благодарна, че ще се откаже да използва баща ми и аз ще мога да покажа на Исус, че тя има потенциала да бъде добра? Дали да не рискувам със Светлана? Да сложа съдбата на света в ръцете на жена, която бях нарекла уличница?
В този миг видях отражението на отчаяното си лице във водата и две мисли се стрелнаха през главата ми: „Защо косата ми винаги изглежда толкова зле?“ и „Дали пък аз да не съм човекът?“
Това беше идея, все пак на надлъж и нашир нямаше по-средностатистическо лице от мен.
Обърнах се към Исус и му заявих, че аз самата ще се заема с това доказателство. Заразправях надълго и нашироко за това, как вече изпълнявам един куп Божи заповеди и че до утре вечер ще се постарая да изпълня и останалите. Ще почитам и двамата си родители и никога повече няма да пожелавам нещата на ближните си. Исус търпеливо изслуша докрай моята словесна тирада, след което съвсем спокойно каза:
— Следването на десетте Божи заповеди не е достатъчно за един праведен живот.