— Аз… аз не искам да… — каза тихо тя, без дори да произнесе думата „умирам“.
Прегърнах я. И тя действително ми позволи да я притисна до себе си.
Много въпроси се блъскаха в главата ми. Ако лекарите са открили тумора, защо тогава Исус не го видя? Или тя само си въобразяваше, че има тумор? Но защо да го прави? И защо Ката беше нарисувала комикса, който току-що видях на земята.
Защо сатаната се появяваше в комиксите на Ката? И защо се появяваше в мислите й? Да не би да се страхуваше, че ще отиде в ада? Та тя изобщо не вярваше в живота след смъртта? Да й кажа ли, че всъщност има такъв? И да поговоря с нея за Исус? Също и за това, което предстои? Или така ще й създам повече притеснения, защото тя е топ кандидат за вечния пъкъл?
Преди да успея да си отворя устата, усетих по бузата си сълза. Ката плачеше. За първи път я виждах да плаче като голяма. Това направо ми скъса сърцето. Притиснах я още по-силно до себе си и реших да не я товаря с безумието, което ме заобикаляше. Внезапно тя стана малката, а аз — голямата, която я закриля.
Глава 41
Щом Ката си легна, се прибрах в моята стая. Това, че тя отново беше болна, ме съсипваше, но не трябваше да се вайкам, а да пийна витамин В и да се надявам, че Исус ще може да я излекува. Но затова със сигурност трябваше да го убедя, че хората — в това число и Ката — заслужават още един шанс. Ставаше все по-рисковано.
Извадих от чантата си Библията и докато легнала търсех Проповедта от планината — тази Библия наистина имаше нужда от съдържание — се спирах на разни други пасажи, при което научих, например, че „Шеба“ не е само храна за котки и какъв точно грях е извършил Онан (в тази Библия имаше повече секс и крими сюжети, отколкото по RTL2). Когато най-накрая намерих проповедта, бях толкова развълнувана, че първо погледах телевизия — просто се страхувах от изискванията към мен, които щях да прочета там. По ARD мернах Флориан Силберайзен, който още повече ме изплаши. Ето защо изключих телевизора и се зачетох в думите на Исус. Проповедта беше един вид „The Best“ от неговото учение, тук беше и хубавата притча за безгрижието на птиците, която той ми разказа на първата ни среща — струваше ми се, че е минала цяла вечност оттогава. Разделих учението му на следните категории: 1) Мога да го спазвам без проблем; 2) Няма да е чак толкова лесно; 3) Ще бъде трудно; 4) Ще бъде дяволски трудно; и 5) Божичко!
В категории 1 и 2 обаче влизаха малко неща. Без проблем можех да изпълня само изискването му да не проклинаме. Пазенето от фалшиви пророци ми изглеждаше изпълнимо. И естествено, че нямаше да хвърлям перли на свинете — макар да предполагах, че това е пак някаква притча, която не разбирам сто процента.
По-трудно ми се виждаше да живея, без да се притеснявам за храна и пари. Бях толкова добра в това да се притеснявам, че ако имаше такава олимпийска дисциплина щях да получа сребърния медал, давайки лека преднина на Уди Алън. (В най-добрия случай Мари би получила бронзов медал, отстъпвайки първенството на Уди Алън и Давид Зафир. Въпросът беше само кой ще бъде с първи, Уди или аз? — бележка на автора). Не трябваше и да съм привързана към имуществото си, като за съжаление нищо не пишеше за възможни изключения, касаещи хубави, обувки, iPod-и и CD-та на Нора Джоунс. Но всичко това не беше нищо в сравнение с изискванията, които имаше Исус относно междуличностните отношения. На хора, които са причинили зло някому, трябва да им се дава. Или както Исус се изразяваше: „Ако някой иска да ти вземе ризата, дай му и палтото си.“ Изглежда това правило е намерило широк прием във финансовите институции.
Но се съмнявах, че мога да съм толкова всеотдайна. А и това, при кавга да подложиш и другата си буза, също не беше за мен — да не съм мазохистка. Вече истински проблематично ставаше положението по темата: „Не съди, за да не бъдеш съден.“ Това ми беше подхвърлила Светлана, която аз бях искала да екзекутирам. И тогава нямаше да ми помогне дори притчата на Исус: „Как можеш да кажеш на брат си «Чакай да извадя сламката от окото ти», като в същото време от твоето око стърчи греда.“ Макар и да знаех, че върху гредата в окото ми е издълбано името „Свен“, тоест в моя случай бях не по-малко виновна от Светлана, това не ми пречеше да й бъда бясна.
В категорията „Божичко!“ Исус искаше от хората искрено да обичат враговете си. Като се изключи Светлана, аз нямах врагове. Как да обичам тази жена? Искрено? Не лицемерно? Нима съдбата на света зависеше от това, дали ще успея да го направя?