— Моля? — Светлата беше очевидно объркана, да не кажа подозрителна.
— Ще бъде приятен предобед между дъщеря и мащеха — опитах се да се пошегувам. Светлана, която изглежда намираше този развой на семейните ни отношения за по-забавен, отколкото го намирах аз, се усмихна и отговори:
— Съгласна съм.
Малко по-късно седяхме в малентското шикозно кафене и готвачът приготви пред очите ни превъзходен омлет с шунка, домати и лук. Все още не усещах у себе си позитивно чувство за любов да не говорим, макар че Светлана се държеше така, както бих искала да се държат с мен. Но както изглеждаше, яденето и пиенето не бяха достатъчни. Какво още бих искала? Да се интересуват от мен! Ето защо се опитах да проявя интерес към Светлана:
— Изглежда… в Беларус е трудно да се отглежда дете.
— Навсякъде е трудно — отвърна тя.
Кимнах в знак на съгласие, спомняйки си за немските майки, които гледаха като зомбирани.
— Но на мен ми беше особено трудно, тъй като трябваше да се грижа и за болен баща — обясни Светлана. — Затова работех и извънредно.
— Във фабриката ли? — попитах и отхапах от страхотния шоколадов кроасан.
— В публичен дом — отговори тя, а на мен страхотният шоколадов кроасан ми приседна.
Когато спрях да кашлям, тя каза тихо:
— Баща ти вече знае. Редно е и ти да знаеш.
Идеше ми веднага да прекратя разговора, но това щеше да е в нарушение на Проповедта от планината. Как трябваше да постъпя при дадените обстоятелства? Да покажа съчувствие? На нейно място не бих искала това. Разбиране? Така по може.
— Окей, звучи не просто… — запелтечих. Не можех да проявя кой знае какво разбиране към нейното минало.
— Бях откровена. За мен баща ти е прекрасен човек. Досега никой не е бил така добър към мен. — Погледът й беше напълно открит, изглеждаше искрен. Все пак тя беше признала за лошото си минало, а една нечестна жена едва ли щеше да го направи. Реших да й дам това, което най-много бих желала в подобна ситуация: доверие.
— Би било чудесно, ако го направиш щастлив — рекох.
— Ще се опитам — каза тя, което прозвуча искрено.
После се заехме с омлетите. В края на закуската двете почти се разбирахме. И се уважавахме. Но чак пък да заобичам Светлана не ми се беше удало. Но намирах, че усилията ми поне се увенчаха с едно „все пак“.
Исках да отида при Йешуа, за да го попитам дали споделя моята оценка на положението (а и защото ми липсваше, а този въпрос беше добър претекст да се срещнем). Но още по пътеката към пасторския дом насреща ми се появи силно превъзбуденият Гавраил.
— Стой далеч от него! — извика ми той още отдалече, при което малко ми заприлича на гонител на зли духове от филми на ужасите от седемдесетте години.
— И аз се радвам да ви видя — отвърнах раздразнено.
— Стой далеч от него! — повтори заплашително той.
— Не съм пратеничка на сатаната — обясних му колкото се може по-спокойно.
— Точно така би казал някой, който е в съюз със сатаната — избухна той с не особено лесно оспорима логика.
— Как да ви докажа, че нямам нищо общо със сатаната?
— Като стоиш далеч от Исус.
— Това нито го искам, нито го мога — отвърнах.
Той ме погледна ядосано и за миг се побоях, че ей сега ще се нахвърли върху мен с кръст и пистолет, пръскащ светена вода.
— Много сте разстроили майка ми — обясних с по-спокоен тон.
Това накара Гавраил да онемее, а аз се замислих как да се държа с него, спазвайки „златното правило“. Опитах отново с разбиране, нали това беше помогнало при Светлана:
— Разбирам, че във времена като тези се страхувате, но майка ми е…
— Затваряй си устата!
— Но…
— Затваряй си устата!
Беше ми трудно да сподавя своя гняв. Как тогава да успокоя Гавраил? Какво бих искала, ако бях на негово място?
— Искате ли пшеничено зърно? — предложих неуверено аз.
При което той ме погледна още по-разярено.
— Но какво искате от мен?
— Да се превърнеш в каменен стълб.
— Не живеете съвсем според Проповедта от планината! — озъбих му се в отговор.
— Ти не ми обяснявай на мен как живее истинският вярващ.
— Ами след като не го правите:
— Изчезвай!
— Изобщо не мисля да го правя!
— Изчезвай, за твое собствено добро е — настояваше той.