— Кое е добро за мен и кое не е, решавам аз — опънах му се кисело.
— Дори нямаш представа какво глупаво и наивно дете си!
— А вие сте един твърдоглав нервозен дядка! — изтърсих.
— Как ме нарече?!?
— Нарекох ви твърдоглав нервозен старец, упорито старче такова!
Двамата с Гавраил се гледахме яростно в очите.
В този миг чух един глас зад мен да казва:
— Мари?
Обърнах се ужасено и видях Исус. Той беше чул всичко, което бях казала, но не изглеждаше сърдит, а само разочарован. Дълбоко разочарован. Преглътнах, не знаех какво да му кажа. Ето защо Гавраил първи взе думата:
— Господи…
— Моля те, остави ни сами — помоли Исус.
— Но…
— Моля те — каза спокойно Исус, но така категорично, че Гавраил не понечи повече да възрази. Той само ми хвърли гневен поглед и после влезе в дома си.
— Да се поразходим ли малко? — попита Исус и аз кимнах мълчаливо.
Без да говорим, двамата се отдалечихме от пасторския дом. Почти автоматично се запътихме към нашето място на езерото. Когато седнахме на мостчето, Исус най-после наруши тягостното мълчание и каза:
— Не ми се вижда да си вникнала в смисъла на моите думи.
— До този следобед бях — отвърнах тихо.
— Значи, занапред ще можеш да живееш според Проповедта от планината? — попита Исус, в очите му имаше нещо като малък остатък от надежда.
— Да, разбира се.
— Наистина ли?
— Не.
Исус ме погледна смаяно. Чудех се дали да му обясня, че човек не може от раз да започне да следва нещо ново, че ми трябва време, за да мога да се променя изцяло, да кажем, от пет до четирийсет години.
— Това… не става толкова бързо… — смотолевих най-накрая.
— Моите ученици, като се изключи Юда, веднага заживяха според моите напътствия.
— Може би… може би техният начин на живот го е позволявал — слабо се аргументирах аз.
— Мария Магдалена също живееше според нея, след като Петър й каза за Проповедта от планината.
Хубава работа. Пак заговори за бившата си! Да се живее в сянката на бившата, по принцип не е приятно, а аз направо живеех в сянката на най-великата бивша в световната история. И какво да правя сега? За да спася света? И нашето приятелство? Да не кажа дори „любов“ от моя страна. Но от негова? Хм, понякога той ме гледаше така… сякаш беше Йешуа… не Исус. Само че той никога вече нямаше да бъде Йешуа.
Или? Какво гласеше златното правило? Трябваше да правя това, което исках на мен да правят!
При вида на прекрасното му лице усетих, че искам само още едно нещо, преди Йешуа да потегли за Йерусалим. Да бъда целуната от него! Какво пък толкова щях да загубя? И така, аз бавно се наведох към него. Взех в две ръце неговото прекрасно, леко грапаво лице и докоснах устните му с моите.
Смаяният Йешуа само смотолеви:
— Мари…
Аз само прошепнах:
— Шшшт… всичко това се вписва изцяло в правилата на Проповедта от планината.
Преди изненаданият Йешуа да смогне да попита как по-точно, го целунах.
Съвсем лекичко.
Като полъх.
Докосването на нашите устни продължи колкото едва забележимо мигване.
Но докато траеше това единствено мигване, се чувствах като в рая.
Глава 44
Сатаната стоеше пред лекарския кабинет, в който Ката си беше уговорила спешен час по повод необичайната липса на болки от близо двайсет и четири часа. Този път князът на мрака се беше преобразил не като Джордж Клуни, а като стройната черна соул дива Алиша Кийс. Той знаеше, че така ще се приближи до идеала на Ката за красота. Макар и вече да притежаваше душата на художничката, той искаше да й се покаже като особено съблазнителен, толкова много го беше омагьосала тя. Ако спечелеше финалната битка, може би щеше да й отреди място до себе си на трона, който щеше да изгради от костите на месията.
— Ей, шоко — беше изтръгнат внезапно от мислите си сатаната. Двама недорасли с бръснати глави се приближаваха към него. По принцип смахнатите скинове бяха една от неговите целеви групи — и това, че в ада трябваше да се занимава с такива типове, беше другият аспект на неговата работа, който допълнително го депресираше — тези скинарчета си търсеха белята.
— Разкарай се от нашия град, негроидна повлекано! — заплаши по-якият от двамата.