Глава 45
След тази целувка бях като зашеметена. Йешуа също. Известно време гледахме втренчено езерото. Вече не бяхме Мари и месията. Бяхме само двама напълно неуверени души към средата на трийсетте.
— Извинявай, извинявай, идеята ми не беше никак добра — смотолевих най-накрая.
— Беше безразсъдна идея — потвърди той с неуверен глас.
— Най-безразсъдната идея на света — добавих отново.
— Не, безразсъдно беше хрумването на Петър, че и той да може да ходи по вода — усмихна се Йешуа.
Да, той се усмихваше. Леко, но се усмихваше. Не ми ли се сърдеше?
— Не ми ли се сърдиш?
Той се поколеба за малко, после каза:
— Не, не ти се сърдя.
Не ми се сърдеше!
Какво означаваше това? Харесала ли му е целувката? Да не би да искаше пак? Във всеки случай, аз исках! Но трябваше ли да насилвам щастието си? Да опитам още веднъж?
Чак такава смелост нямах. Реших като начало да се повзирам още малко в езерото.
— Понякога… — понечи да заговори Йешуа, но се отказа.
— Понякога…?
— Понякога се питам дали зад Страшния съд не се крие някакъв друг божествен план и че все пак не предстои вечно наказание за грешниците.
— Друг план? — попитах.
— Не знам какъв… но неведоми са пътищата Божии.
— По-скоро чудати… — измънках.
— Моля?
— А-аа… нищо, нищо.
Отново се вторачихме в езерото. И тогава — сякаш целувката беше смъкнала от мен всички задръжки — видях изхода от цялата дилема.
— Защо не се поразходиш няколко години по света?
Йешуа ме погледна смаяно:
— И да отложа Страшния съд?
— Именно, тогава ще можеш да покажеш на хората как да живеят според Проповедта от планината — казах аз горещо ентусиазирана — и ще спасиш още някоя и друга душа.
Йешуа също изглеждаше запален от тази мисъл:
— Това е прекрасна мисъл.
А мен ме запалваше мисълта, че някоя моя мисъл е запалила него.
— А ти ще ме придружаваш ли? — попита той.
Той искаше да ме вземе със себе си? Ей така, като последователка? Дълбоко в себе си усещах, че от мен нямаше да стане най-добрата последователка.
— А-аа… но няма да ми се налага да спя по пещерите, нали?
— Не — засмя се той — няма да ти се налага.
— Тогава… с удоволствие.
Двамата се усмихнахме един на друг. Усмивката му беше толкова прекрасна. Идеше ми отново да взема лицето му в ръцете си и още веднъж да го целуна. Но успях с всички сили да се въздържа.
— Защо си седнала върху ръцете си? — попита недоумяващо той.
— Просто така… — смотолевих.
Отново се умълчахме и изведнъж Йешуа каза:
— С удоволствие бих подържал ръката ти.
— Тогава… направи го — предложих му, при което сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.
— Но ти си седнала върху ръцете си.
— О… а, да… — запелтечих и ги освободих.
И ето че ние отново седяхме на мостчето, хванати за ръце. Бях щастлива. Той също. Сякаш с моето предложение той беше намерил златната среда, понеже в този момент той беше както месията, така и Йешуа.
Няколко минути след като така хубаво си поседяхме на мостчето, настъпи време за една от любимите ми сцени „В състояние съм да разваля всеки хубав момент“.
— Бог няма ли да има нещо против? — попитах, имайки предвид както това, че с Йешуа се държахме за ръце, така и неговият нов план да обходи още веднъж света.
— Смятам да му се помоля и се надявам той да прояви разбиране — отговори Йешуа. При което прозвуча твърдо и решително. Че все пак беше леко неуверен, аз почувствах по отпускането на ръката, с която стискаше моята.
— Ще съм ти благодарен, ако ме оставиш сам, докато се моля — помоли той.
— Да, да… разбира се — отговорих и си тръгнах от мостчето, колкото и да ми беше трудно да се разделя с него.
Отправих се към брега. При което си представях как ли ще се промени животът ми. Мари от Малеите ще тръгне с Исус по света! Това звучеше откачено. Но също и прекрасно. Дали по време на това странстване ние с Йешуа ще се целунем отново? Самата представа за това ме изпълни с възторг, при мисълта ми стана огнено горещо… а може и да се дължеше на трънливия храст, който гореше току пред мен.