— МАРИ! — рече изведнъж някакъв глас. Беше едновременно импониращ, плашещ и прекрасен. Но преди всичко: идваше от проклетия трънлив храст!
Огледах се наоколо, търсейки с поглед някакъв високоговорител или нещо подобно.
— С Теб Трябва Да Си Поговорим.
Нямаше високоговорител. Наистина говореше не друг, а самият трънлив храст.
— Да не би ти да си този, за когото се опасявам, че си…? — попитах горящия трънлив храст, давайки си сметка, че за първи път разговарям с растение.
— Да, Същият.
Глава 45
— Скоти вика моста.
— Какво има? — попита Кърк.
— Напускам!
— Ти Пречиш На Сина Ми Да Си Свърши Работата.
Не знаех какво да отговоря, как изобщо се говори с Бог. Инстинктивно понечих смирено да се извиня, но гласът ми…
— Х… р…
… отказа да ми служи.
— ОТГОВОРИ!
— Х… р…
— Не Бива Да Се Боиш От Мен.
„Да не се боя.“ — Лесно е да го каже!
— Желаеш Ли Да Проведем Нашия Разговор В Друга Обстановка?
— Х… р… — отговорих и се опитах да направя нещо като кимване.
— Държиш Се Като Мойсей Навремето… — каза трънливият храст и гласът му прозвуча весело. Настроение, което все пак не личеше по самия трънлив храст.
Миг по-късно брегът около мен изчезна и се озовах в една английска вила, позната от екранизацията на „Разум и чувства“ от Джейн Остин. Мебелите бяха от деветнайсети век, във въздуха се носеше ароматът на черен чай и редки орхидеи и дори аз бях облечена в красива бежова староанглийска рокля с корсет, който обаче в интерес на истината изобщо не ме пристягаше, а се увиваше като полъх от коприна около отпуснатия ми корем. През прозореца се виждаше морава, която никой на света, освен английските градинари, не умееше да коси с такава точност до милиметър. Разбира се, знаех, че вече не се намирам в нашия свят, Бог просто търсеше обстановка, която винаги ми е харесвала, когато съм я гледала по филмите и в която понякога мислено съм се пренасяла. Може би Бог е сътворил всичко това само за мен, а може и това място да съществуваше само във въображението ми. Всъщност, ми беше все тая, стига само той да не се появи отново в образа на горящ трънлив храст.
Почуках на една дървена маса, която изглеждаше дяволски истинска. Излязох през стъклената врата на терасата, седнах там в един старомоден, но изключително удобен шезлонг, започнах да се наслаждавам на топлината на слънчевите лъчи върху лицето ми и да се любувам на песента на птиците. Прекрасната вечер на късното лято във вилата беше балсам за изтерзаната ми душа. Единственото, което все още недоумявах, бе как така Господ е разбрал, че винаги съм искала да се размотавам из някоя английска вила от деветнайсети век. На теория ми беше пределно ясно, че Господ знае всички тайни на всеки, иначе не биха го наричали Всевишния, а най-много да го нарекат полувсевишния, но когато той доказа на практика, че е забелязал такава дреболия, каквато е предпочитанието ми към екранизациите на Джейн Остин, направо се засрамих, не на последно място и задето си спомних как в отчаяните времена, когато бях сингъл, рисувах във фантазията си как прекарвам еротична вечер с господин Дарси точно в такава вила.
Но в тази прекрасна градина човек не можеше нито да се срамува, нито да се тревожи. Когато най-после седнах напълно отпусната на вечерното слънце, един глас зад мен попита:
— Добре ли си?
Една жена на моята възраст излезе от вилата на терасата. Приличаше на чаровно интелигентната британска актриса Ема Томпсън, бе облечена в омагьосващо блестяща бяла рокля, която се стелеше до земята, и се усмихваше така дружелюбно, както не съм виждала да се усмихва никой досега.
— Чувствам се много по-добре — отговорих й.
— Тук е прекрасно — отвърна Ема.
— Да, така е — потвърдих.
— Искаш ли чай?
Всъщност, предпочитах кафе, и по-точно кафе с мляко, но понеже то някак си не пасваше на атмосферата на вилата, отговорих:
— Да, с удоволствие.
Ема Томпсън взе кана с чай от една трикрака масичка за сервиране, която не бях забелязала по-рано — сигурно току-що се беше появила? — и ми поднесе чая в бяла, изящна порцеланова чаша с червени цветни мотиви. Отпих една глътка и с почуда усетих вкуса на кафе с мляко, и за да съм по-точна, на най-доброто кафе с мляко, което някога съм пила.