Ако трябва да сме справедливи, тя дори е прекалено търпелив родител. В крайна сметка за две хиляди години само веднъж е ударила гневно по масата, иначе е оставила на децата си всякакви свободи, за да се развиват, да правят грешки, да ги коригират, само за да направят още грешки. Тоест, ако се придържаме към схващанията на специалистите по въпросите на възпитанието, тя е идеалният тип майка.
Но въпреки че така нещата вече придобиваха смисъл, питах се: трябва ли непременно възпитанието да включва заплаха от наказание? Вярно, има хора, които не следват много от своите егоистични подбуди, само защото се страхуват да не бъдат наказани на оня свят. Но трябва ли да има чак вечен ад, не стига ли само всеобща забрана за гледане на телевизия?
Пък и имаше още нещо, което не разбирах:
— Имаше ли нужда от кръста?
— Моля? — попита Ема/Бог изненадано.
— Разпъването на кръст е много мъчителен начин да умреш, не можеше ли да стане с приспивателно?
Сега, когато познавах Йешуа, преживявах страданията му много по-силно, отколкото няколко дни преди това в църквата.
— Така ли прави един обичащ баща… една обичаща майка? — попитах с изпълнен с укор глас.
— Не аз, а хората го разпънаха на кръста — поправи ме меко Ема/Бог.
— Но ти защо го допусна? — не се отказвах аз.
— Защото съм дал на вас, хората, свободна воля.
С това отново се върнахме на въпроса на всички въпроси, който си зададох, още когато като четиринайсетгодишна имах любовни терзания: Защо Бог е дал свободна воля на хората, ако те вършат с нея толкова безумно глупави неща?
— Защото… — поде Ема/Бог, — вероятно бе прочела мислите ми или поне се беше досетила за тях — защото ви обичам.
Погледнах я в очите, стори ми се, че говори истината.
— Нима ти искаш да живееш без свободна воля, Мари?
При този въпрос в съзнанието ми изникнаха образите на хората от Северна Корея, на привържениците на сциентологията като Том Круз и други безволеви зомбита.
— Не… — отговорих.
— Виждаш ли — усмихна се Ема/Бог приятелски. Очевидно тя наистина ни обичаше нас, хората. Може би беше създала човечеството, защото й липсваше някой, когото да обича. Да, може би Бог се е чувствал самотен преди, в перфектно устроения, все още ненаселен с хора и затова още неразбъркан универсум. Също като някоя двойка, която живее сама в огромната си къща, чиито детски стаи са още празни и която толкова копнее за деца, които да изпълнят къщата със смях, викове и с дъвки, залепени на пода. За миг усетих съчувствие към Бог, който първоначално е бил съвсем сам в универсума и сигурно се е чувствал ужасно самотен.
— Ти си първият човек, който изпитва съчувствие към мен — каза тя с нежна усмивка, взе ръката ми в своята — която бе толкова топла и човешка — и допълни: Както съчувстваш и на моя син.
Изглежда това беше първата потенциална свекърва, която ме харесваше. Майката на Свен все ме наричаше „хипопотамът, на чиято сватба кракът ми няма да стъпи“.
— Но… — отново поде Ема/Бог — ако останеш с него, синът ми ще е нещастен.
— З… защо? — попитах, боейки се от отговора.
— Защото тогава той трябва да се отрече от мен — обясни Ема/Бог, при което замислено заразбърква чая си. Изглежда мислеше за тъжни неща. Имаше само един човек, когото обичаше повече от другите и когото по никакъв начин не желаеше да загуби.
— А ако той се отрече от мен… — поде отново печално Ема/Бог.
— … Йешуа ще бъде безкрайно нещастен и сърцето му ще се пръсне — завърших тази тъжна мисъл аз.
— Ти си умно човешко дете — каза тя със сериозен глас.
— Значи, ще ми заповядаш да стоя далеч от него?
— Не, няма да го направя.
— Няма ли? — попитах.
— Ти имаш свободна воля, решението е твое.
В този миг изчезнаха градината около мен, вилата, порцелановият сервиз, просто всичко, но най-вече изчезна Ема Томпсън, а аз отново се озовах в собствените си дрехи на брега на Малентското езеро, пред трънливия храст, който вече не гореше и изглеждаше напълно невредим.
Замислих се за решението, което ми предстоеше да взема. Ако останех при Йешуа, това, че се е опълчил срещу Бог щеше да го съсипе. Ако се разделях с него, моята глупава детска мечта за любов с Йешуа щеше да приключи.
Излиза, че изборът ми се свеждаше само между две злини! Егати свободната воля.