Михи ми кимна ободрително и аз отново можах да се усмихна. На третия ред видях баща ми и усмивката ми моментално угасна. Той все още ми беше сърдит, докато Светлана безпомощно бе забила поглед в земята и вероятно се питаше какво разбираме ние немците под гостоприемство. И под роднинска солидарност.
На първия ред, умишлено далеч от татко, седеше майка ми, която със своята къса, боядисана в червено коса, малко приличаше на председател на работнически съвет. Тя изглеждаше много по-жизнена от онзи път, на закуска, когато с уморено лице, облечена в синия си хавлиен халат, каза на Ката и мен: „Разделям се с баща ви.“
Мама се постара да обясни внимателно на нас, изплашените деца, че отдавна вече не обича татко, че е стояла при него само заради нас и че просто повече не може да живее с тази лъжа.
Днес осъзнавам, че за нея това е била правилната стъпка. Най-после тя можеше да осъществи мечтата си да следва психология, нещо, на което татко винаги се беше противил. Сега тя живееше в Хамбург, там практикуваше — противно на всякаква логика — семейна терапия и беше много, много по-самоуверена, отколкото преди. Въпреки това частица от мен все още съжаляваше, че навремето мама не бе продължила да живее в лъжа.
— Брачното съжителство е трудно — заяви пастор Гавраил в своята проповед със звучния си глас — ала всичко останало е още по-трудно.
Това не беше точно проповед от типа „В-този-прекрасен-ден-сме-се-събрали-да-празнуваме-и-да-се-забавляваме“. Но то не можеше и да се очаква друго от пастор Гавраил. Все пак се радвах, че не завъртя речта си около „хората, които злоупотребяват с моята църква, ползвайки я за ритуална зала“.
По време на проповедта Свен ме поглеждаше някак прекалено щастливо. Толкова щастливо, та чак не можех да понеса собственото си усещане, че не съм така прещастлива като него, макар че горещо желаех да бъда, но явно още бях разстроена от кавгата си с татко.
Тогава се помъчих и аз да засияя. Но колкото повече се мъчех, толкова по не се получаваше. Понеже ми беше съвестно спрямо Свен, извърнах поглед от него, поогледах се из църквата и се взрях в един кръст с Исус. Първоначално в главата ми се стрелнаха едни тъпи лафове, които си бяхме измислили като пубертета по време на урока по конфирмация: „Хей, Исус, какво правиш там?“ „О, Павел, просто си вися.“
Но после видях червените точки по ръцете, където са били забити пироните. Тръпки ме побиха по цялото тяло. Разпъване на кръст, що за брутална глупост беше това? На кого изобщо му беше хрумнало? Нещо толкова ужасно! Който и да е бил, сигурно е имал наистина лошо детство.
А Исус? Нали е знаел какво го чака? Защо тогава се е оставил да му го причинят? Добре де, за да изкупи всички наши грехове. Това е била впечатляваща жертва в името на човечеството. Но имал ли е изобщо избор Исус? Можел ли е да избегне участта да бъде пожертван? Та нали е бил предопределен за това още като невръстно дете. Затова го изпратил баща му на земята. И що за баща е бил този, който е поискал такава жертва от сина си?
Внезапно ме обзе страх: предполагам, че не беше добра идея да критикувам Господ в църквата. Още по-малко бе уместно това на собствената ми сватба.
Извинявай, Господи, обърнах се мислено към него. Само че било ли е необходимо Исус да бъде така измъчван, преди да умре? Наистина ли се е налагало? Имам предвид, не е ли могло да умре по друг начин, а не чрез разпъване на кръст? Някак по-хуманно? Да кажем, с някакво упойващо питие?
От друга страна, като се замисля, ако беше умрял от упойващо питие, във всички църкви наместо кръстове, щяха да висят водни чаши…
— Мари — каза пастор Гавраил с проникновен глас.
Сепнах се и го погледнах:
— Аз!
— Зададох ти въпрос — каза той.
— Да, да… чух — смотолевих.
— А може би искаш и да отговориш?
— Ами да, защо не?
Погледнах към притеснения Свен. После погледнах към гостите, видях множество недоумяващи очи и се замислих как да изляза от положението, но абсолютно нищо не ми хрумваше.
— А-аа, бихте ли повторили въпроса? — смутено отново се обърнах към Гавраил.
— Въпросът беше дали искаш да се омъжиш за Свен.
Стана ми едновременно горещо и студено. Беше един от онези моменти, в които човек би предпочел внезапно да изпадне в кома.