Йешуа се обърна към мен и отвърна:
— Не разбирам как мога да бъда настъпена наденица.
— Това беше метафора — обясних нервно.
— По-скоро ирония — контрира ме Йешуа.
Хубава работа, помислих си, точно сега започна да разбира какво е ирония!
Ние се гледахме гневно в очите. Както могат да го правят само двама души, които имат чувства един към друг. На мен обаче ми се струваше, че бяхме твърде далеч от всякакво помирение, да не говорим пък за създаване на семейство. Значи, време беше за златното правило. Какво бих искала на мястото на Йешуа? Практично обяснение!
— Аз вярвам в теб — започнах, вече с по-мек тон — и най-вече в това, което си казал в Проповедта от планината, мисля, че и това не е малко…
Това го настрои по-благосклонно, челото му вече не се бърчеше гневно.
— … макар че това, с перлите и свинете, не го разбрах на сто процента…
— Ами, има се предвид, че… — зае се с обяснението Йешуа.
— Майната му на това сега! — рязко го прекъснах.
Той млъкна, усетих, че точно сега и на него свинете не му бяха първа грижа.
— Благодарение на теб — продължих да обяснявам малко по-спокойно — се помирих с майка ми, с баща ми, дори с жената, която нарекох уличница…
— Уличница?
— Това също е без значение — рекох. — И почти съм убедена, че станах и по-зряла, пораснах. Само допреди три дни никой не би повярвал в това, дори и аз… Но има нещо, с което просто не мога да се съглася: цялата тази работа с божественото наказание и ада… Знаеш ли, че аз съм повече за антиавторитарното възпитание.
— Антиавторитарно възпитание? — попита объркано Йешуа. — Мари, говориш неразбираемо като лудия от Гадара.
Не знаех кой е този луд от Гадара и никак не държах да разбера. Но Йешуа имаше право, трябваше да бъда по-ясна и най-вече да говоря така, че той да ме разбере.
— Какво е писано в Библията? — попитах тогава. — Не таете страх в сърцето си. Живейте без страх от наказание или от огньовете на ада. Правете добро на ближните си, защото това е вашето свободно желание и нека това бъде и според вашата свободна воля, защото така вашият собствен живот ще бъде по-богат и по-хубав.
Йешуа мълчеше. После рече:
— Това… това… не го пише в Библията.
— Но би трябвало! — казах, с което най-после изясних гледната си точка.
Това видимо го накара да се замисли. Ето защо допълних:
— Сега, когато вече те познавам, не ми изглеждаш като човек, който може да наказва другите!
Той кимна едва забележимо.
— Ти си толкова различен — настоявах — човек, който може да обучава… човек, който може да лекува… човек, който може да внушава… човек…
„… който дяволски добре умее да целува“, исках да кажа, но при спомена за това гласът ми секна.
— Имаш право — отговори той. — Не страх трябва да ръководи хората, а любов.
Когато изрече думата „любов“, в изказването му настъпи преливащ преход в значението, което той придаваше на думата — на „лю“ той все още говореше за любовта към ближния, на „бов“ вече имаше предвид и в мислите си, и в чувствата си нас.
Той ме погледна така, сякаш се канеше да ме целуне. Тази прекрасна целувка. Не можех да устоя… устните ми отново се приближаваха към неговите… И този път неговите също се приближаваха…
Идваха по-близо… И по-близо… Все по-близо…
Докато не чухме цвилене на кон.
Цвиленето звучеше зловещо, сякаш не е от този свят, като невероятно зло. Идваше отгоре, от небето. Главите ни се отдалечиха една от друга, лицата ни се обърнаха нагоре и видяхме четири коня, които се появиха от облаците над Маленте и горяха като факли. Препускащите към земята огнени коне бяха яздени от фигури, които не можех да разпозная в далечината, но за които инстинктивно подозирах, че бяха ужасяващи.
— Апокалиптичните ездачи — каза Йешуа, криейки изненадата си зад своя ясен, твърд глас.
От силната уплаха сърцето ми щеше да се пръсне на парчета.
— Трябва да отида там — каза Йешуа.
„А аз от страх трябва да отида до тоалетната.“
Глава 52
Първият ездач, който се приземи с пламтящия си кон на малентската пешеходна зона, беше мъжът на име „Война“. Сатаната беше дал на Свен две свръхестествени сили. Първата беше — както и на останалите ездачи — да не му се подпалва задника върху огнения кон, а втората — самото му присъствие да отключва цялата потискана омраза у хората. Самият Свен таеше достатъчно потискана омраза у себе си, най-вече към жените. Винаги е бил внимателен с тях, с майка си, с лекарките в болницата, където работеше, със своята годеница Мари… И какво получаваше насреща? Според майка му той не си бил заслужавал родилните й мъки, лекарките го наричаха подигравателно „сестра Свен“ а на сватбата Мари беше счупила всички рекорди по скалата на оскърблението. Но сега, благодарение на сатаната, Свен можеше най-после да даде воля на своята омраза, и така щеше да подтикне и другите да направят това. За няколко секунди малентската пешеходна зона се бе превърнала в непристъпен район. Безобидните пазаруващи минувачи внезапно се нахвърлиха един срещу друг с пяна на уста. Една майка ритна съпруга си на място, където със сигурност болеше, понеже той — Въпреки че вече имаха четири деца — правел всичко възможно да не се стерилизира. Една пълна жена издраска лицето на най-добрата си приятелка, тъй като вече не можеше да понася факта, че онази си хапва всякакви лакомства, без това да се лепи на фигурата й, двама свидетели на Йехова с извадени ножове принуждаваха хората най-после да им осигурят достъп до домовете си, а един млад мюсюлманин се обяви против образованието. Притежателят на едно заведение за дюнери, който беше турчин, извика на минаващ оттам скинар: „Напусни страната!“ и го погна с големия нож за дюнери, а онзи само успя да измънка: „Ама… ама това е нетолерантно…“