Глава 53
Йешуа забърза към пешеходната зона, над която вече се виеха черни димни облаци. С неговите бързи крачки едва смогвах да не изоставам. Проклетите обувки.
При вида на решително крачещия Йешуа, въпреки апокалиптичните ездачи и горящия център на града, можех да мисля само за едно: за пропуснатата целувка. Ужасно мъчно ми беше, че нашият магически момент беше прекъснат. Но пък, от друга страна, пак бях щастлива, защото нали Йешуа беше поискал да ме целуне отново. И точно затова сърцето ми се късаше, защото се страхувах, че за нас двамата вече беше прекадено късно, а Страшният съд беше настъпил преждевременно.
— Как така настъпи Страшният съд? — попитах Йешуа, задъхвайки се. — Нали имахме още време до идния вторник? Да не говорим, че това тук е Маленте, а не Йерусалим.
— Никога не подценявай силата и лукавството на сатаната — отговори сериозно Йешуа.
— Аааа… — хрумна ми обезпокояваща мисъл — какво всъщност ще се случи, ако той спечели финалната битка?
— Тогава — рече Йешуа — злото ще възтържествува за вечни времена.
Треперейки от страх си представях как убийци, садисти и борсови агенти най-после поемат скиптъра в ръка. Тя щяха да измъчват, изтезават и експлоатират добрите и тъй като вече никой нямаше да може да умира, щеше да продължава така за вечни времена. В сравнение с това огненото езеро щеше да е като джакузи.
Центърът на града приличаше на една от онези военни картини, на които човек бързо превключва при прегледа на телевизионните програми, защото предпочита да види какво са приготвили в „Перфектната вечеря“. Къщите горяха, тълпата алчно ограбваше магазините, изпръсканите с кръв хора тичаха по улиците, а някакъв турчин преследваше един скинар, размахвайки огромен нож — е, да кажем, че последното не се среща кой знае колко често по телевизията. И преди да успея да се замисля дали не бих изгледала с удоволствие репортаж за съсечен скинар в новините, Исус отиде при един ранен мъж, който седеше до една канавка, имаше рана от удар под окото, с което вече не можеше да вижда, и мърмореше на себе си:
— Никога досега не е ми казвала, че не ме бива в леглото…
Йешуа седна до него, а мъжът се сепна, сякаш се страхуваше да не го ударят отново. Но Йешуа му каза:
— Не бой се.
После плю на земята, омеси със слюнката малко пръст и го втри под раненото око на мъжа. След това капна върху мястото малко от водата в шишето, което носеше със себе си, отми пръстта, раната, изпод което беше изчезнала, и мъжът отново можеше да вижда. Но това не беше всичко. Самото присъствие на Йешуа допринесе за това, хората, които се намираха на няколко метра около него да забравят своя гняв и необузданото си настървение. Тези лоши чувства се смениха с душевен покой. Мародерствата престанаха, както и актовете на насилие, а една жена върна на една майка детската количка, макар и последната да не се зарадва особено на това. Но не така добре се нареждаха нещата с моя душевен покой в този разпадащ се ад, понеже като вряла вода ме заля мисълта, че родителите ми планираха да отидат заедно с Гавраил, Светлана и децата до града да ядат сладолед. Исках да помоля Йешуа веднага да тръгнем да ги търсим, но той тъкмо спасяваше един полицай, на който нарушител на уличното движение беше отмъкнал кочана с актове (общо двеста на брой) и ги беше наврял в устата му, превръщайки в реалност широко разпространената фантазия на всички шофьори. На мен ми беше ясно, че Йешуа не може да изостави хората в нужда, само за да търси моето семейство, на което може би нищо му нямаше — при повече късмет, те може би още си седяха вкъщи и дъвчеха несмилаемото ястие на татко. Ето защо хукнах с болки в краката сама към сладкарницата. Пътем минавах покрай горящи къщи, мъже в женски дрехи и деца, които бяха нападнали един продавач на мобилни телефони. Чу се виене на сирената на една линейка и аз се зарадвах, че се появяват лекари, които ще помогнат на Йешуа. Но когато погледнах към линейката, забелязах, че тя се движи зигзагообразно и се носеше… право към мен! Замръзнах от ужас. Колата все повече се приближаваше, но не можех да се помръдна, колкото и моят мозък да крещеше на краката ми:
— Хей, вие малки набити диреци, размърдайте се!
Но смъртният страх беше блокирал връзката между мозъка и набитите диреци.