— Скоти, ще успеем ли?
— Става напечено.
— Колко напечено?
— По-напечено от врящ котел.
— Значи, дяволски напечено!
Вече виждах през предното стъкло шофьора, чието лице беше червено и подуто, и който се чешеше така настървено, сякаш се беше изринал по цялото тяло. Съществуваше ли изобщо такава алергия? И какво я беше предизвикало? Може би бананите, които лакомо тъпчеше в устата си? Можеше ли изобщо да види нещо през подпухналите си очи? И ако все пак можеше, не беше ли прекадено зает да се тъпче? Що за ужасно нещо го е накарало да откачи така?
Оставаха само няколко секунди, преди колата да ме връхлети и никак не ме утешаваше мисълта, че на местопроизшествието ще има линейка.
Тогава чух над себе си зловещото цвилене на горящите апокалиптични коне на ада. Погледнах нагоре, видях как ездачите се събираха горе в небето, при което успях да хвърля бегъл поглед на лицата им. За миг ми се стори, че познах… не, това не можеше да бъде!
Но самата мисъл, че може да съм видяла правилно, изпрати такава шокова вълна по тялото ми, че връзката между мозъка и краката отново се възстанови, последните чуха заповедта на мозъка:
— Скачайте, в противен случай целулитът ще е най-малкият ви проблем!
Мускулите на краката ми се напрегнаха за скок, колата беше само на няколко метра от мен и вместо да спре, шофьорът изсипа в устата си пакетче лешници, от което лицето му се поду още повече. Скочих колкото можах по-надалече, тоест по-малко от метър. Колата стана неконтролируема и се заби в един уличен стълб, на не повече от четирийсет сантиметра от мен.
Изправих се, а това беше болезнено, понеже краката ми бяха ожулени. Едва превъзмогнала първия ужас, погледнах в кабината на шофьора. Шофьорът нямаше наранявания, поне не от злополуката, но иначе благодарение на алергичните отоци и маниакалното чесане той изглеждаше като някой, в чиято компания не би искал да бъде виждан дори Квазимодо.
Надявах се, че Йешуа скоро щеше да стигне до него и куцукайки продължих към сладкарницата. Трябваше да разбера дали моето семейство — добре, де, сега в него някак си включвах и Светлана заедно с дъщеря и — се намираше в опасност. По пътя си подминах една жена, която току скачаше върху слабините на мъжа си и викаше:
— Ей сега ще те стерилизирам!
Радвах се, че повечето агресивни хора не ми обръщаха внимание, понеже бяха заети със саморазправата помежду си. Беше цяло чудо, че още нямаше умрели, но явно беше въпрос на време. Тогава внезапно ми се изпречи един мъж в средата на петдесетте и каза:
— Предпочитам двайсетгодишна…
— В такъв случай очевидно сте закъснели при мен отговорих и исках да го подмина, но той ми препречи пътя.
— … но тях не мога да ги хвана.
— Да ги хванете?
— Но и ти не си за изхвърляне — установи той и от ъгълчето на устата му потече тънка слюнка.
— За разлика от теб — отвърнах и отново понечих да мина, но той пак не ме пусна.
— Харесват ми и закръгленки — рече той и ме хвана. Не знаех кое ме ядоса повече — че този тип ме докосна или че ме нарече „закръгленка“. Във всеки случай му отговорих:
— Тогава върви при някоя сумистка.
При което го ритнах в пищяла. Той извика, а аз се затичах толкова бързо, колкото ми позволяваха наранените стъпала и отмалелите крака. Слава Богу, че старият развратник също не беше от най-бързите. Нашето преследване през горящата пешеходна зона сигурно беше едно от най-мудните в историята. Най-накрая мъжът беше спрян от двама свидетели на Йехова, които искаха да поговорят на спокойствие с него за Бог и не приемаха „Не, благодаря“ за отговор.
Продължих към сладкарницата, където заварих двете момиченца да се бият в насипания пясък до масите отвън, драскаха се и се хапеха, защото Лиляна непременно искаше да има гланца за устни на приятелката си. Мама Светлана не се впечатляваше от това, тя беше твърде заета да обхожда с една бутилка Пилигрино с нащърбено гърло разни мъже, виждайки във всеки един от тях потенциален клиент, докато баща ми душеше майка ми и й крещеше:
— Двайсет години бях нещастен заради теб!
Тъкмо понечих да ги разтърва, когато видях Гавраил да стои на покрива на четириетажната къща отсреща. Беше разперил ръце, сякаш искаше да полети. Той беше човек, но някак си у него се бе възвърнал неутолимият копнеж отново да полети, макар и за летенето да му липсваше нещо много съществено — криле. Направо не знаех на чии действия по-напред да попреча: на биещите се деца, на превъртялата Светлана, на душащия ми баща или на потенциалното бъдещо размазано петно върху тротоара. В този миг пристигна Йешуа и реши въпроса. С кротки думи той убеди Гавраил да се махне от ръба на покрива, е едно докосване с ръка потуши гнева на баща ми и този на Светлана и накара двете момичета да си поделят гланца като сестри: