Половината църква избухна в смях, другата половина беше шокирана, а смутената усмивка на Свен се превърна в гримаса.
— Това беше само шегичка — обясни Гавраил.
Въздъхнах облекчено.
— Само попитах дали си готова да се венчаеш.
— Извинете, бях се замислила — казах тихо.
— И за какво мислеше?
— За Исус — отвърнах, което си беше самата истина. Подробностите предпочетох да запазя за себе си.
Гавраил беше доволен от отговора ми, гостите също, а Свен, облекчено се усмихна. Очевидно нямаше нищо нередно в това, да не чуеш какво казва пасторът на собствената ти венчавка заради Исус.
— В такъв случай можем ли да започнем с венчавката? — попита Гавраил и аз кимнах.
Църквата внезапно утихна.
Гавраил се обърна към Свен:
— Свен Хардер, ще обичаш ли и почиташ Мари Холцман, която Бог ти изпраща, като твоя съпруга и ще живееш ли с нея в брак съгласно Божиите повели — в добро и зло — докато смъртта ви раздели? Ако е така, отговори „Да, с Божията помощ“.
Свен се просълзи от щастие и отговори:
— Да, с Божията помощ.
Беше невероятно, че наистина съществуваше мъж, който желае да се ожени за мен. Кой би могъл да предположи?
След това Гавраил се обърна към мен, при което аз ужасно се притесних, краката ми се разтрепериха, а стомахът ми стана на топка.
— Мари Холцман, ще обичаш ли и почиташ Свен Хардер, когото Бог ти изпраща, като твой съпруг и ще живееш ли с него в брак съгласно Божиите повели — в добро и зло — докато смъртта ви раздели? Ако е така, отговори „Да, с Божията помощ“.
На мен ми беше пределно ясно, че в този момент трябваше да отговоря „Да, с Божията помощ“. Но внезапно си дадох сметка за следното: „Докато смъртта ви раздели“ беше разтегливо понятие за време. Изключително разтегливо. Това сигурно е било измислено навремето, когато християните са очаквали да живеят не повече от трийсет години, преди да издъхнат в кирпичените си колиби или да станат храна на лъвовете в Circus Maximus4. Но днес, днес ние хората очакваме да живеем докъм осемдесет, деветдесет години. Ако медицината напредва с тези темпове, като нищо ще доживеем и сто и двайсет години. От друга страна, лично за себе си не бях сигурна дали ще доживея чак до осемдесет, деветдесет години, но така или иначе, щях да живея достатъчно дълго…
— Хмм! — покашля се Гавраил насърчително.
Опитах се да спечеля време, като изхлипах безшумно. Хората трябваше да си помислят, че не мога да проговоря, тъй като от вълнение съм се разплакала. Междувременно погледът ми се стрелна към вратата. Спомних си за „Абсолвентът“, в който Дъстин Хофман отвлече булката от църквата и се запитах дали Марк не е научил за моята сватба и дали не е тръгнал за Маленте и няма ли точно сега да се втурне през вратата и… Това, че в този миг мислех за Марк, определено не беше добър знак.
— Мари, сега е моментът, в който трябва да кажеш своето „Да“ — рече пастор Гавраил с лека нотка на нетърпение.
Сякаш не знаех това!
Свен адски нервно хапеше устни.
Сред множеството съзрях майка ми и се запитах: „Дали ако се омъжа за Свен няма да свърша като нея? Дали някой ден и аз няма да съобщя на дъщерите си по време на закуска: Съжалявам, Марайке и Мая, но вече от години не обичам баща ви?“.
— Мари, моля те да отговориш сега! — подкани ме Гавраил.
В цялата църква се чуваше само едно — къркоренето на корема ми.
— Мари… — каза умолително Свен. Полека-лека той започна да изпада в паника.
Мислех за сълзите на още неродените си дъщери. И изведнъж разбрах защо не желаех да имам деца от Свен.
Обичах го. Но не достатъчно, за да е за цял живот.
Какво би го наранило повече: ако сега кажа „Не“ или ако по-късно го напусна?
Глава 7
— Какво направих, какво направих? — ридаех аз, седнала на студения под на дамската тоалетна в църквата.
— Ами, каза „Не“ — отвърна Ката, която седеше до мен и едва смогваше да изхвърля в кошчето за боклук тоалетната хартия, с която си бършех очите и носа.
— Знам какво съм казала! — изстенах.
— И така беше правилно. Беше смело и достойно! — утешаваше ме Ката, докато продължаваше да ми размотава тоалетна хартия. — Малцина са толкова смели. На твое място повечето щяха да кажат „Да“ и така да направят огромна грешка. Окей, да кажем, че можеше да подбереш по-подходящ момент да му го сервираш…