— И какво трябва да правиш? — искрено полюбопитства Ема.
— Ще тръгна по света.
— И никога повече няма да видиш Мари?
— Напротив, ще я видя — отговори Исус с трепет в гласа — винаги ще се връщам тук, без тя да разбере и ще проверявам дали е добре… и нейните деца… и нейните внуци.
— И правнуците ли? — усмихна се Ема.
— И техните деца — усмихна се в отговор Исус.
Глава 57
Поседях още малко на мостчето и изпълнена с вътрешно спокойствие, гледах втренчено водата. Не чувствах никаква болка в сърцето. Със своята изпълнена с обич целувка Йешуа наистина бе направил така, че да не страдам и да бъда свободна отново да се влюбя в някой друг. Едва когато слънцето бавно започна да залязва, се окопитих и тръгнах към вкъщи. На половината път неотменимо ме връхлетя профанното, но настойчиво усещане, тип „Трябва да пишкам“. Понеже вече възприемах по друг начин храстите, отидох до видеотеката на Михи, която беше съвсем близо. Той, разбира се, искаше да знае какво се беше случило и му обясних през вратата на тоалетната, че идният вторник няма да настъпи свършекът на света.
— Това е страхотно! — ликуваше Михи облекчено.
Само че все още бе факт, че е влюбен в мен. Ето защо, след като си измих ръцете и отидох при него до щанда, попитах предпазливо:
— И какво ще прави сега Франко Потенте с новополученото време?
— Добрият стар Франко — отговори Михи — си даде сметка, че животът може да свърши по всяко време.
— И?
— Ето защо ще спре да тъгува за някаква любов, която никога няма да изживее и ще се регистрира в интернет във всички възможни сайтове за запознанства. Но може би ще прескочи www.sado-maso.com.
— Франко е доста умен човек — забелязах.
— Никога не съм твърдял противното — ухили се Михи. А аз просто се радвах, че нашето платоническо приятелство ще се запази.
Когато се прибрах вкъщи, Ката седеше в градината под едно хубаво сенчесто дърво и рисуваше на последните минути дневна светлина. Седнах до нея, а тя каза тъжно:
— Аз не съм герой.
— За мен си — отвърнах.
— Аз го последвах.
— Но не до край…
— Трябваше изцяло да му се противопоставя… но сама не съм толкова силна, колкото винаги съм мислела, иначе може би щях да се справя…
Сега Ката изглеждаше съвсем крехка.
— … но не искам повече да бъда сама, нуждая се от някого…
Сестра ми имаше нужда от мен.
Както и аз от нея.
— Ще останеш ли още тук, в Маленте? — осведомих се.
— Защо питаш?
— Ще е по-добре да съм до теб, докато се почувстваш по-добре — обясних.
— Цели сто години? — попита тъжно Ката.
— Колкото е нужно — ухилих се.
Тогава тя ме прегърна.
— Ще ме смачкаш — изстенах.
А тя отвърна с обич:
— Точно това искам!
Аз също я притиснах. След цялото това безумие беше хубаво отново да почувствам нещо като мир в обятията й.
— Скоти?
— Да, капитане?
— Обичам нашата екоферма.
— Аз също, капитане, аз също.
Когато с Ката се напрегръщахме до насита, тя ми показа скицника си с новия си комикс.
— Тук долу пише „Край“ — забелязах изненадано.
— Това е последният ми комикс от поредицата „Сестри“ — обясни Ката.
— Последният?
— Аз се промених — усмихна се тя. — Ти също.
Ката беше права. Бях се помирила с родителите си и дори събрах смелост да се опълча на Бог и да се изправя срещу сатаната. Бях разбрала на какво съм способна. Аз вече не бях ж и в о т н о.
И всичко само защото се бях влюбила.