Натаниел Хоторн
Итън Бранд
Глава от несполучлив роман
Една вечер Бартрам варджията, груб, набит мъж, изпоцапан с дървени въглища, седеше и наблюдаваше варницата си, а синчето му си играеше, строейки къщички от мраморните парчета, пръснати наоколо, когато под тях от склона на хълма се разнесе силен смях — не весел, а тежък, дори тътнещ, като че вятър бе разклатил клоните в гората.
— Тате, какво е това? — попита момченцето, като остави играта и се сгуши в скута на баща си.
— Сигурно е някой пиян — отвърна варджията, — веселяк, излязъл от селската кръчма, който не се е осмелил да се смее много силно вътре, за да не събори покрива. И ето го сега, тук в подножието на Грейлок, се тресе от смях.
— Но, тате — отвърна детето — то бе по-чувствително от възрастния недосетлив селяк — той не се смее като щастлив човек. Затова звукът ме плаши.
— Не бъди глупак, дете! — извика сърдито баща му. — Струва ми се, че от тебе никога няма да стане мъж. Твърде много си се метнал на майка си. Знам, че се стряскаш и от шумоленето на листата. Слушай! Веселякът идва. Сега ще видиш, че никак не е страшен.
Докато Бартрам и малкият му син разговаряха, те седяха и наблюдаваха огъня в същата тази варница, край която Итън Бранд бе прекарал самотния си, изпълнен с размисли живот, преди да тръгне да търси Непростимия грях. Както виждаме, бяха изминали много години от фаталната нощ, когато за пръв път го бе осенила Идеята. На планинския склон варницата обаче си седеше непокътната от мига, в който той бе захвърлил мрачните си мисли в силния пламък на пещта й и ги бе претопил, така да се каже, в единствената мисъл, изпълнила целия му живот. Варницата представляваше тежка, кръгла, кулободобна постройка, висока около двадесет стъпки. Тя бе изградена от големи тежки камъни и около широката й обиколка бе струпана купчинка пръст, така че блоковете и късовете мрамор можеха да се превозват с каруца и да се хвърлят отгоре. В долната част на кулата имаше зейнал като пещ отвор, достатъчно голям, за да мине наведен човек през него. и снабден с масивна желязна врата. С пушека и пламъците, излизащи от пролуките и цепнатините на вратата.
сякаш предназначена за минаване към планинските дебри, повече от всичко приличаше на частен вход към пъклените места, често показвани от овчарите из Прелестните планини на пътешествениците.
В тази област има много подобни варници за горене на белия мрамор, от който в голяма степен се състоят възвишенията наоколо. Някои от варниците, построени преди много години, но отдавна изоставени, с бурени, избуяли в празната кръгла вътрешна част, открита към небето, с трева и полски цветя, поникнали в пукнатините между камъните, вече приличат на паметници от древността и навярно тепърва ще се покриват с лишея на идните векове. @Дру ги пък, където варджията все още поддържа денонощно огъня си, представляват интерес за пътешествуващия сред възвишенията, който присяда понякога на дървено пънче или на мраморен отломък, за да си побъбри със самотния човек. Горенето на вар е отшелническо занимание, а кога то варджията по природа е склонен да умува, то е изпълнено с много размисли. Такъв бил случаят и с Итъп Бранд, който по онова време много мъдрувал, докато горял огънят в същата тази варница.
Мъжът, бдящ сега над огъня, беше коренно различен и не се измъчваше от други мисли освен малкото на брой, необходими в занаята му. Доста често той отваряше тежката дрънчаща желязна врата и с лице, извърнато настрани заради непоносимо ослепителната светлина, хвърляше големи дъбови трупчета или разравяше огромните главни с дълъг ръжен. Вътре в пещта се виждаха къдравите буйни пламъци и горящия мрамор, почти разтопен от силната топлина. А навън отраженията от огъня играеха по дърветата на гъстата тъмна гора наоколо, като в преден план разкриваха ярка златиста картина на малка къщичка с изворче отпред, а също и снажната, изцапана с въглища фигура на варджията и поизплашеното дете, търсещо закрила в сянката на баща си. Когато желязната врата отново се затвори, пак се появи нежната светлина на полумесеца, който напразно се опитваше да очертае неясните хребети на съседните планини. А високо в небето се движеше верига от облаци, все още слабо оцветени в розово от залеза, макар че долу в долината слънцето се бе скрило много отдавна.
Момченцето се примъкна по-близо до баща си — някой се изкачваше по хълма, стъпките му приближаваха и изведнъж сред шубрака под дърветата се открои човешки силует.
— Е-хей! Кой е? — извика варджията, раздразнен от уплахата на сина си, но и сам донякъде обзет от нея. — Излез като мъж и се покажи или ще те ударя с ей този мраморен къс по главата.