— Грубо ме посрещаш — отвърна му с печален глас непознатият като приближи. — Но аз нито изисквам, нито очаквам по-добро посрещане дори и в собствения си дом.
За да вижда по-ясно, Бартрам отвори желязната врата на варницата, откъдето веднага лумна ярка светлина и с безпощадна сила разкри лицето и фигурата на непознатия. Ненаблюдателното око не би открило нищо забележително във вида му — това беше човек, облечен в груби кафяви шаячни дрехи, висок, слаб, с пътническа тояга и тежки обувки. Той пристъпи напред и прикова очите си, които горяха, в пламтящата пещ, като че бе съзрял или очакваше да съзре там вътре някакъв предмет, който заслужава вниманието му.
— Добър вечер, страннико — каза варджията — откъде идваш Толкова късно?
— Връщам се от диренето си — отвърна пътникът, — защото най-сетне то приключи.
— Пиян ли е или е луд? — промърмори си Бартрам. — Ще си взема белята с този приятел. Добре ще е по-бързо да го разкарам.
Цялото разтреперано, момченцето помоли шепнешком баща си да затвори вратата на пещта, за да не е толкова светло, защото в лицето на този мъж имаше нещо, което го плашеше, макар да не можеше да откъсне очи от него. И наистина, дори недосетливият и безчувствен варджия започна да забелязва това неуловимо нещо в слабото, набръчкано, замислено лице с разрошена посивяла коса и силно хлътнали очи, напомнящи запалени огньове в тайнствени пещери. Но когато затвори вратата, странникът се обърна към него и му заговори кротко и приятелски и това накара Бартрам да си помисли, че в края на краищата пред него стои нормален и разумен човек.
— Виждам, че работата ти е към своя край — каза той. — Този мрамор гори вече от три дни. Още няколко часа му трябват и камъкът ще стане на вар.
— Хей, кой си ти? — възкликна варджията. — Като че познаваш занаята ми не по-зле от мен самия!
— Точно така е — отвърна непознатият, — защото го упражнявах много години наред и то тук, точно на това място. Но ти си отскоро из този край. Никога ли не си чувал за Итън Бранд?
— Човекът, тръгнал да дири Непростимия грях ли? — попита Бартрам през смях.
— Същият! — отвърна непознатият. — Той намери това, което търсеше и затова се върна отново.
— Какво говориш? Значи ти си самият Итън Бранд? — извика варджията с удивление. Вярно е, че съм отскоро тук, но се говори, че са изминали осемнадесет години, от както си напуснал Грейлок. Уверявам те обаче: долу в селото хората още разправят за Итън Бранд и странното му хрумване, дето го накарало да си остави варницата. Е, та ти значи откри Непростимия грях?
— Точно така — рече спокойно непознатият.
— Ако въпросът ми не е неудобен — продължи Бартрам — къде се намира този грях?
Итън Бранд посочи с пръст сърцето си.
— Ето тук! — отвърна той.
А след това, спомнил си сякаш неволно за безкрайната глупост да търси из целия свят онова, което се намира най-близо до него и да дири във всяко чуждо сърце, освен в своето собствено, тайната, скрита единствено там, той избухна в презрителен смях, но лицето му продължаваше да бъде тъжно. Това беше същият тежък, тътнещ смях, предизвестил приближаването на пътника и предизвикал едва ли не ужас у варджията.
От него пустият планински склон придоби зловещ вид. Смях, избухнал в неподходящ момент, не на място или пък предизвикан от помрачено душевно състояние, е навярно най-зловещата проява на човешкия глас. Смехът на заспалия, дори ако това е дете, на лудия или пък дивият пронизителен смях на малоумния по рождение е нещо, от което ни побиват тръпки и ние с охота го изхвърляме от съзнанието си. Поетите представят духовете и таласъмите по най-страшния възможен начин — чрез смеха им. Дори недосетливият варджия усети, че настръхва, когато този странен мъж се вгледа в собствената си душа и избухна в смях, който се разнесе далеч в нощта и отекна неясно сред склоновете.
— Джо — обърна се той към малкия си син — изтичай долу до кръчмата и кажи на ония приятели там, че се е върнал Итън Бранд и че е открил Непростимия грях.
Момчето се втурна да изпълни заръката и Итън Бранд не възрази, по-скоро не обърна никакво внимание. Той седна на един дънер, вперил поглед в желязната врата на пещта. Когато детето изчезна и стъпките му — първо по нападалата шума, а след туй по каменистата планинска пътека — престанаха да се чуват, варджията започна да съжалява, че го е изпратил. Той усещаше, че с присъствието си малчуганът стоеше между госта и него, а сега трябваше насаме да се занимава с човек, извършил според собственото си признание единственото престъпление, към което Небето не може да прояви милосърдие. Това престъпление, с неясните си черни очертания, сякаш хвърляше сянка върху него. Съзнанието на варджията загъмжа от образите на множество дяволски изчадия, родствени на Големия грях, който човек с покварената си природа е в състояние да замисли, независимо какъв е той. Те всички се числяха към едно и също семейство — движеха се с лекота между душите на двамата, предавайки мрачните си поздрави помежду им.