Сетне Бартрам си припомни често разправяните истории за този странен човек, изникнал пред него като сянка на нощта, който се чувствуваше съвсем като у дома си в предишното си жилище, напуснато толкова отдавна, че мъртъвците, починали и заровени преди много години, биха имали по-голямо основание от него да се чувствуват като у дома си на някое непознато място. Според мълвата Итън Бранд бе разговарял лично със сатаната сред пъклените огньове в същата тази варница. Досега тези приказки предизвикваха само смях, но сега придобиха зловещ характер. Според слуховете, преди Итън Бранд да се впусне в диренето си, много нощи наред непрестанно той извиквал от горещата пещ на варницата един дух, за да разговаря с него за Непростимия грях. Човекът и този дух съвместно се блъскали да оформят представата за такъв вид грях, който нито можел да се изкупи, нито да се прости. При първото пукване на зората над планинския хребет духът се вмъквал през желязната врата на пещта сред стихията на огъня, докато го призоват наново, за да вземе своето участие в ужасната задача да определи този възможен човешки грях, излизащ с размерите си извън рамките на тъй безграничното небесно милосърдие.
Докато варджията се опитваше да потисне ужаса на тези мисли, Итън Бранд се попривдигна от дънера и отвори широко вратата на пещта. Това действие дотолкова съответствуваше на представите в съзнанието на Бартрам, че той почти очакваше да види как Лукавия, огненочервен, се появява от лумтящия огън.
— Недей! Недей! — извика той, като напразно се опитваше да се засмее, защото се чувствуваше засрамен поради страха си, който обаче напълно го бе обладал. — За бога, не призовавай пак Дявола!
— Човече! — строго му отвърна Итън Бранд. — За какво ми е Дявола! Той изостана далеч зад гърба ми и се занимава с такива полугрешници като теб. Не се плаши, че отварям вратата. Правя го по стар навик. Искам да ти боправя огъня в качеството си на варджия, какъвто някога бях.
Той разбърка големите буци въглища, сложи още дърва и като се наведе напред, се взря в ограниченото пространство на огъня, без да обръща внимание на разпалената жарава, огряваща лицето му. Варджията седеше и го наблюдаваше, изпълнен със смътните подозрения, че странният му гост има намерението ако не да извика дух, то да се хвърли в пламъците и така завинаги да изчезне от погледа на хората. Обаче Итън Бранд се отдръпна леко и затвори вратата на варницата.
— Надниквал съм — каза той — в множество човешки сърца, с по-силни и изгарящи греховни страсти, отколкото огъня в тази пещ. Но в тях не открих това, което търсех. Не, нямаше го Непростимия грях.
— А какъв е Непростимият грях? — попита варджията като същевременно се отдръпна от събеседника си, уплашен от възможността да получи отговор на въпроса си.
— Това е грехът, покълнал в собствената ми душа — отвърна Итън Бранд и се изправи гордо с надменност, отличаваща всички фанатици от неговия вид. — Грехът, който не покълва никъде другаде. Грехът, когато интелектът вземе надмощие над човешката отзивчивост и над преклонението пред бога и пожертвува всичко, за да утоли собствените си непреодолими нужди. Единственият грях, заслужаващ да бъде наказан с вечно страдание. Ако отново съм изправен пред избора, пак ще предпочета греховността. Спокойно приемам възмездието.
— Този човек губи разума си — промърмори варджията. — Той сигурно е грешник като всички нас — твърде вероятно е да е така — но кълна се, че освен това е и луд.
Обаче положението, в което бе изпаднал — да бъде насаме с Итън Бранд сред пустите планински склонове — го притесняваше и той светна от радост, когато дочу отдалеч гълчава и стъпките на доста голяма група хора, които се препъваха о камънаците и шумоляха из храсталаците. Скоро се изсипа цялата тълпа безделници, чести посетители на селската кръчма, а сред тях имаше трима-четирима души, които още от времето, когато Итън Бранд замина, непрестанно пиеха греяната си ракия цяла зима до камината в кръчмата, а през лятото пушеха лулите си там на верандата. Те се смееха шумно и говореха безцеремонно в един глас, бледо озарени от луната и тесните ивици светлина, огряваща празното място пред варницата. Вартрам отново открехна вратата, за да може в яркия блясък цялата компания добре да види Итън Бранд и той — тях.