Сред останалите стари познайници имаше и един човек от тази някога често срещана, а сега почти изчезнала категория хора, с които преди неизменно се сблъсквахме в хотела на всяко оживено селище из страната — уреждащият пътуването с дилижанс. Настоящият представител на вида — спаружен, изсушен от тютюна човек, с набръчкано лице и зачервен нос, облечен в елегантно ушито, кафяво късо сако с метални копчета — от незапомнени времена заемаше с бюрото си едни ъгъл на заведението и продължаваше още да пуши сякаш същата пура, запалена преди двадесет години. Той се ползуваше с голямата слава на невъзмутим шегобиец, макар че навярно това не се дължеше дотолкова на вроденото му чувство за хумор, колкото на дъха от алкохол и цигарен дим, с който бяха просмукани всички негови мисли и приказки, както и цялото му същество. Друго добре познато лице, макар и странно променено, бе съдията Джайлс, както хората учтиво продължаваха да го наричат — един възрастен дрипльо, с мръсна риза и кълчищени панталони. Този несретник в „доброто си старо време“, както се изразяваше самият той, е бил адвокат с голяма практика и популярност сред съдещите се в селото. Но греяната ракия, студеният грог, пуншът и другите спиртни напитки, приемани по всяко време на денонощието — сутрин, обед, вечер, — бяха причина от висотата на интелектуалната си дейност той да се катурне до физическия труд, различен по вид и тежест, докато най-накрая, според собствените му думи, се катурнал в един казан за сапун. С други думи сега в известен смисъл Джайлс се занимаваше с варене на сапун. Той представляваше само някаква останка от човешко същество, тъй като част от едното му стъпало бе отрязана от брадва, а цялата му китка — откъсната от дяволската хватка на парна машина. Въпреки това, макар че плътта на ръката я нямаше, бе останало усещането за нея, защото, когато протягаше ампутирания си крайник, Джайлс упорито твърдеше, че чувствува невидимия си палец и пръстите така осезателно, както и преди отрязването им. Той беше сакат и нещастен клетник, но все пак бе човек, който не можеше да бъде смачкан от хората, нито пък заслужаваше презрението им както по време на предишното, така и на настоящото си трагично състояние, тъй като все още бе запазил човешката си сила и дух, не приемаше благодеяния и с единствената си ръка — при това лявата — водеше жестока битка срещу несгодите и тежките обстоятелства.
Сред тълпата се намираше и едно друго лице, у което, макар че имаше известни прилики със съдията Джайлс, все пак преобладаваха отликите. Това бе селският доктор — човек на около петдесет години, много време преди това направил лекарска визита на Итън Бранд поради предполагаемото полудяване на последния. Сега той бе червендалест, груб, брутален мъж, и все пак с полу джентълменски вид, но в говора му, както и в най-малките му движения и маниери се усещаше нещо като безумие, сломеност и отчаяние. Алкохолът бе обладал този човек като зъл дух и го правеше ту навъсен и свиреп като див звяр, ту нещастен като заблудена душа. Смяташе се обаче, че докторът притежава удивително умение и вродена дарба да лекува, надхвърлящи възможностите на медицинската наука, затова хората го бяха сграбчили и не го изпускаха из ръце. И така, като се полюшваше напред-назад върху седлото на коня си и боботеше дрезгаво до леглото на пациента си, той посещаваше всички болни в планинските градчета, пръснати цели мили наоколо, и понякога сякаш като по чудо привдигаше умиращия, но несъмнено не по-рядко пращаше лекувания от него в гроба твърде преждевременно. В устата му постоянно стърчеше лула и както бе казал някой, намеквайки за обичая му да псува, тя гореше с пъклен огън.
Тези три особи се втурнаха напред и поздравиха Итън Бранд всеки по своему, като настойчиво го канеха да опита от съдържанието на някакво черно шише, където, според твърденията им, той щял да намери нещо много по-достойно за дирене от Непростимия грях. Няма ум, който, издигнал се до състоянието на възвишен фанатизъм чрез напрегнати отшелнически размишления, би могъл да изтърпи такъв досег с подобни низки и долнопробни мисли и чувства, на какъвто бе изложен Итън Бранд сега. Това предизвика у него съмнение — странно, че съмнението бе мъчително — дали наистина е открил Непростимия грях и то у себе си. Загадката, на която бе посветил живота си, дори нещо повече от живота си, приличаше на илюзия.
— Оставете ме — каза той с огорчение, — скотове такива. Докарали сте се дотам, че сте погубили душите си, като сте се наливали със силен спирт. С вас аз съм приключил. Преди много години се рових в сърцата ви и не открих нищо интересно там. Махайте се оттук!