Очевидно нищо, защото един любопитен младеж, надникнал почти в същия миг, бе съзрял само голо платно.
— Спомних си кой си — промълви Итън Бранд на снимкаджията.
— А, капитане — прошепна евреинът от Нюрнберг с мрачна усмивка, — намирам, че много ми тежи в кутията — този непростим грях. Откровено казано, капитане, раменете ме заболяха цял ден да го мънка из планините.
— Млъкни — отвърна Итън Бранд сурово — или се пъхай там в пещта.
Евреинът тъкмо бе приключил показването на снимките, когато голямо старо куче — сигурно безстопанствено, тъй като никой от присъствуващите не се обади, че е негово — реши да стане обект на хорското внимание. До този миг се бе държало като много кротко и дружелюбно старо куче, бе обикаляло подред хората и в своята общителност им бе предлагало рунтавата си глава, за да бъде погалено от някоя ласкава ръка, която ще си направи този труд. Но сега, съвсем внезапно, това сериозно и почтено четириного по своя собствена инициатива и без какъвто и да е подтик от някой друг, започна да гони опашката си, която на всичко отгоре, сякаш за да се подсили абсурдността на действието, бе много по-къса, отколкото би трябвало. Никой не бе виждал подобна упорита настойчивост в преследването на цел, невъзможна за постигане. Никой не бе чувал подобен страхотно силен лай, ръмжене, вой, зъбене — като че едната половина от тялото на този смешен звяр бе в смъртен и непреодолим конфликт с другата. Все по-бързо и по-бързо кръжеше песът. И все по-бързо и по-бързо летеше непостижимата му къса опашка. И все по-силен и свиреп ставаше неговият рев — израз на ярост и враждебност. Докато накрая, напълно изтощено, а обектът — все тъй далечен, глупавото старо куче преустанови своето представление също тъй внезапно, както го бе и започнало. В следващия миг то стана пак така кротко, благо, разумно, с порядъчно поведение като в началото, когато се бе запознало с компанията.
Както може и да се очаква, тази проява бе посрещната с всеобщ смях, ръкопляскане и викове „бис“, на което четирикракият изпълнител отвърна като размахваше целия си остатък от опашката, но съвсем не бе в състояние да повтори своя тъй успешен номер, развеселил публиката.
Междувременно Итън Бранд отново бе заел мястото си върху дънера и навярно мисълта за някакво-далечно сходство между неговия случай и този на кучето, подгонило собствената си опашка, го накара да избухне в зловещия смях, изразяващ по-ясно от всички други външни белези неговото душевно състояние. В този миг веселието на хората секна. Те стояха ужасени, обзети от страх да не би този злокобен звук да отекне под небето, ехото да го предаде от един планински връх на друг и този кошмар да звучи още дълго в ушите им. След това, като си прошепнаха, че било късно, че луната почти се скривала, че августовската вечер захладнявала, те се запътиха към къщи като оставиха варджията и малкия Джо да се оправят както могат с нежелания гост. Всички си отидоха с изключение на трите човешки същества и откритото пространство на склона, оградено от дълбок горски мрак, се обезлюди. От вътрешната страна на тъмната граница огънят огряваше величествените стволове и почти черните борови листа, сред които се открояваха с по-светлия си зелен цвят млади дъбови и кленови фиданки, и тополки, а тук-там се виждаха гигантските трупове на мъртви дървета, гниещи върху покритата с листа пръст. На малкия Джо, боязливо дете със силно въображение, се стори, че безмълвната гора бе затаила дъха си в очакване да се случи нещо страхотно.
Итън Бранд сложи още дърва в огъня и затвори вратата на пещта. После погледна през рамо към варджията и сина му и не им предложи, а по-скоро ги застави да отидат да си починат.
— Аз лично не мога да спя — каза той. — Имам неща за обмисляне, отнасящи се до мен. Ще наблюдавам огъня, както правех в доброто старо време.
— Предполагам, че ще извикаш Дявола от пещта за компания — измърмори Бартрам, който се бе запознал отблизо със споменатата вече черна бутилка. — Щом искаш, наблюдавай огъня и извикай колкото щеш дяволи. Що се отнася до мен, предпочитам да си легна. Хайде, Джо!
Преди момчето да последва баща си в къщичката, то погледна към пътника и очите му се наляха със сълзи, защото с чувствителната си душа интуитивно бе усетило дълбоката ужасна самота, с която този човек се бе обгърнал.
Когато се скриха, Итън Бранд продължи да седи, заслушан в пращенето на горящите дърва и загледан в малките пламъчета на огъня, излизащи от пролуките на вратата. Обаче тези някога толкова познати подробности съвсем слабо отвличаха вниманието му, тъй като дълбоко в съзнанието си той бе зает да проследява постепенната, но чудна промяна, станала с него в резултат на диренето, на което се бе посветил. Припомни си как бе го къпала нощната роса преди, как тъмният лес му бе шепнал, как звездите бяха блещукали над него — в отминалите години той бе обикновен, отзивчив човек, втренчен в огъня, потънал в размишления пред пламъците. Спомни си с каква нежност, обич, и съчувствие към хората, с какво страдание към човешката вина и мъка за първи път бе започнал да мисли за тези идеи, превърнали се по-късно във вдъхновението на живота му. С какво благоговение се бе взирал тогава в сърцето на човека, което бе за него първоначално божествен храм, който дори и осквернЯван, заслужаваше братът да се отнася към него като към светиня. Изпитваше ужасен страх от успеха на начинанието си и се молеше никога да не открива Непростимия грях. След това последва голямото интелектуално развитие, нарушило с процеса си равновесието между ума и сърцето му. Идеята, обсебила живота му, бе действувала като средство за образование. Тя бе развила възможностите му до връхната им точка. От равнището на неукия труженик го бе издигнала до звездните висини, където напразно се мъчеха да го достигнат световните философи, преизпълнени с университетски знания. Всичко това се дължеше на интелекта. А къде остана сърцето? Всъщност то изсъхна, сви се, втвърди се и умря. Престана да тупти в ритъм с човечеството. Изключи се от магнетичната верига, свързваща хората. Той вече не беше човекът-брат, който отваря душите и премахва оковите в човешката ни същност с ключа на свещената отзивчивост, даваща му право да бъде посветен във всички тайни. Превърна се в студен наблюдател и за него човечеството беше обект за експериментите му, докато накрая превърна мъжете и жените просто в пионки, които тласкаше към вида престъпление, необходим за изследването му.