Ето как Итън Бранд стана демон. Превърна се в такъв от момента, когато нравствената му същност изостана в развитието си от интелекта. И сега, като най-висше постижение и неизбежен резултат, като ярко пищно цвете, като вкусен сочен плод от труда през целия му живот, той бе създал Непростимия грях.
— Какво друго мога да търся? Какво друго мога да постигна? — питаше се Итън Бранд. — Задачата е изпълнена и то добре.
Като се привдигна от дънера, с известна пъргавина в походката той се изкачи по купчинката пръст около каменната облицовка на варджийницата и стигна до върха на постройката. От единия до другия си край отворът беше около десет стъпки широк и през него се виждаше горната част на огромна маса натрошен мрамор, напълнил варджийницата догоре. Всички тези безбройни късове и блокове мрамор бяха нажежени до червено в яркия огън, от който се издигаха големи синкави пламъци, трептящи нависоко и танцуващи шеметен танц, като в магически кръг, снижаващи се и издигащи се с непрестанни и разнообразни движения. Когато самотният човек се наведе над страхотния огън; силната горещина така го облъхна, че би могло да се очаква гой да изгори и в миг да се стопи.
Итън Бранд се изправи и високо вдигна ръце. Синкавите пламъци играеха върху лицето му и се отразяваха с дива, призрачна светлина, единствено подхождаща на неговия израз — израз на демон, на прага на хвърлянето си в бездната на най-голямото страдание.
— О, Земьо, майко моя — извика той — ти, която вече не си ми майка и на чиято гръд тялото ми никога вече няма да бъде положено. О, човечество, чиято дружеска ръка аз отхвърлих и чието голямо сърце стъпках в краката си! О, звезди в небето, които тъй отдавна ми светите, като че ме водите напред и нагоре — сбогом на всички ви завинаги! Ела, смъртоносна огнена стихийо, отсега нататък единствено близка на сърцето ми. Прегърни ме, както аз тебе!
През същата нощ страхотно силен смях отекваше в съня на варджията и малкия му син. Неясни сенки, предизвикващи ужас и болка, изпълваха сънищата им и като че продължаваха да витаят из скромната къщурка, когато се събудиха от лъчите на слънцето.
— Ставай, момчето ми, ставай! — извика варджията, като се огледа. — Слава богу, най-после нощта изтече. И за да не прекарвам друга подобна нощ, през цялата година ще стоя край варджийницата съвсем буден. Тоя Итън Бранд с неговите глупости за Непростимия грях не ми направи голяма услуга като ме замести.
Варджията излезе от къщичката, последван от малкия Джо, здраво хванал се за ръката на баща си. Утринното слънце вече изливаше златото си по планинските върхове и макар долините да бяха още в сянка, те се усмихваха весело в очакване на светлия ден, който настъпваше. Селцето, изцяло оградено от хълмове, извисяващи се грациозно наоколо, като че бе прекарало спокойна нощ, заслонено от огромната длан на Провидението. Всяка къща се виждаше ясно. Куполите на двете черкви се издигаха високо и от слънчевите лъчи позлатените им ветропоказатели грееха по-ярко. Кръчмата беше оживена и на верандата се виждаше фигурата на стария, изсушен от тютюна човек с пура в уста, уреждащ пътуването с дилижанс. Старото селище Грейлок бе увенчано със златен облак отгоре. Пръснати над гръдта на околните планини се носеха бели къдели мъгла с най-причудливи форми — някои пълзяха ниско в долината, други се издигаха високо към върхарите, а трети, също такива мъгли или облаци, плуваха в златисто сияние близо до слънцето. Изглеждаше възможно един простосмъртен да се изкачи до райските селения, като тръгне най-напред по облаците над хълмовете, докато стигне тези високо в небесата. Земята и небето така се бяха слели, че гледката приличаше на осъществен блян.