— Колата!
Черният ЗИМ на Иван Фьодорович се отдалечаваше с бясна скорост от Магадан, където се плетяха мрежите на някакви интриги — Иван Фьодорович нямаше сили да се бори.
Спря да пренощува в Дома на дирекцията. Той бе негово творение. Нито по времето на Берзин, нито при Павлов дирекцията бе имала свои домове из Колима. Но — беше си казал Иван Фьодорович — щом ми се полагат, нека да има. На всеки пет километра по безкрайното шосе бе построена по една сграда с картини, килими, огледала, бронз, прекрасен бюфет, готвач, завеждащ стопанската част и охрана, където по достоен начин би могъл да пренощува Иван Фьодорович, директорът на Далстрой. И наистина, веднъж годишно той нощуваше в тях.
Сега черният ЗИМ летеше към Дебин, към централната болница, където се намираше най-близкият Дом на дирекцията. Вече се бяха обадили там, бяха събудили началника на болницата, цялата болница бе вдигната по „бойна тревога“. Навсякъде чистеха, миеха, лъскаха.
Ами ако Иван Фьодорович посети централната затворническа болница и ако завари мръсотия, прах — тежко и горко на началника. А началникът обвиняваше немарливите фелдшери и лекари в скрито вредителство — уж че нарочно не почистват, за да види всичко това Иван Фьодорович и да го уволни. Според него такава бе тайната мисъл на лекаря-затворник или на фелдшера, който не беше съзрял някоя прашинка на писалището.
Всичко живо в болницата трепереше, докато черният ЗИМ на Иван Фьодорович летеше по колимското шосе.
Домът на дирекцията нямаше нищо общо с болницата, просто се намираше близо до нея, на около петстотин метра, но това съседство беше достатъчно за грижи от всякакъв род.
За деветте години живот в Колима Иван Фьодорович нито веднъж не беше посетил централната затворническа болница, болницата с хиляди легла — нито веднъж. Но всички бяха нащрек, докато закусваше, обядваше и вечеряше в Дома на дирекцията. Едва когато черният ЗИМ излизаше на трасето, се даваше „отбой“.
Този път „отбоят“ не дойде както досега. Живее! Пие! Пристигнали са гости — ето какви сведения идваха от Дома на дирекцията. На третия ден колата на Иван Фьодорович отиде до селището, където живееха лекарите, фелдшерите, волнонаемният персонал на болницата.
Всичко замря. И началникът на болницата, останал без дъх, прекоси потока, който отделяше селището от болницата.
Иван Фьодорович слезе от ЗИМ-а. Лицето му — подпухнало, смачкано. Само кресна:
— Ей, как те викат — и заби пръст в престилката на началника на болницата.
— Слушам, другарю началник.
— Тук имаш ли деца?
— Мои ли? Те са в Москва, учат, другарю началник.
— Не твои бе. Просто деца, малки деца. Имате ли детска градина? Къде е детската градина? — ревна Иван Фьодорович.
— Ето в тази къща, другарю началник.
Колата потегли след Иван Фьодорович към детската градина. Всички мълчаха.
— Извикайте децата — разпореди се Иван Фьодорович. Изскочи дежурната лелка.
— Те спят…
— Шшш — дръпна я настрана началникът на болницата. — Викай ги всички, събуди ги до едно. И гледай ръчичките им да са измити.
Лелката се втурна в къщата.
— Искам да повозя децата на ЗИМ-а — рече Иван Фьодорович, като палеше цигара.
— Ах, да ги повозите ли, другарю началник. Колко хубаво!
Децата вече бяха изтичали надолу по стълбите и бяха наобиколили Иван Фьодорович.
— Качвайте се в колата — викаше началникът на болницата. — Иван Фьодорович ще ви повози. По ред.
Децата се набутаха в ЗИМ-а, Иван Фьодорович седна до шофьора. Така на три пъти повози всички деца.
— А утре, утре? Ще дойдете ли пак?
— Ще дойда, ще дойда — уверяваше ги Иван Фьодорович.
„Добре стана — мислеше си той, докато лягаше на снежнобелия чаршаф в Дома, — малчуганите, добрият чичко. Като Йосиф Висарионович с дете в ръце.“
На другия ден го извикаха в Магадан. Иван Фьодорович получи повишение — министър на цветната металургия, но, разбира се, не беше там работата.
Гастролиращата магаданска културна бригада обикаляше мините на Колима. С нея беше и Леонид Варпаховски. Дуся Зискинд, лагерната му жена, остана в Магадан по заповед на началничката Ридасова. Лагерна жена. Това беше истинска любов, истинско чувство. Той, актьорът, професионалният майстор на измислени чувства, разбираше това много добре. Какво да прави по-нататък, кого да моли? Варпаховски усещаше страшна умора.
В Ягодний го наобиколиха местните лекари — волнонаемни и затворници.
В Ягодний. Преди две години беше минавал оттук за специалната зона и бе успял да се „скатае“, страшната Джелгала му се беше разминала. Колко труд му бе струвало това! Трябваше да е безкрайно изобретателен, да демонстрира майсторство, умение да се оправи с малкото неща, с които разполагаше на Север. И той се мобилизира — реши да постави музикален спектакъл. Не, не „Бал-маскарад“ на Верди, което направи петнадесет години по-късно за кремълския театър, не „Моралът на пани Дулска“, не Лермонтов в Малий театър, не режисурата в театъра „Ермолова“. Ще постави оперетата „Черното лале“! Няма пиано ли? Ще акомпанира акордеонист. Варпаховски сам аранжира оперната музика за акордеон, сам свири на инструмента. И направи постановката. И победи. И се спаси от Джелгала.