Седмица след получаването на това писмо Иван Фьодорович написа следния отговор:
Много ви благодаря за изпратените долни дрехи. Особено чорапите ми са много вехти, така че дори вестовоят ги кърпи четири пъти и затова са станали съвсем тесни. Относно вашето мнение за моята служба аз съм напълно съгласен и завчера подадох оставка.
А щом получа уволнение, ще наема кола. Предишната ви поръчка относно пшеницата за семе, сибирска арнаутка, не можах да изпълня: в цяла Могильовска губерния няма такава. Тук хранят свинете повече с бирена каша, като слагат и малко изветряла бира.
С отлично почитание, уважаема госпожо лельо, оставам ваш племенник
Най-после Иван Фьодорович получи оставка в чин поручик, нае за четирийсет рубли един евреин от Могильов до Гадяч и се качи в бричката му по онова време, когато дърветата се облякоха с млади, още редки листа, когато цялата земя ярко се раззелени със свежа зеленина и навред из полето лъхна на пролет.
II. ПЪТЯТ
Из пътя не се случи нищо особено забележително. Пътуваха малко повече от две седмици. Иван Фьодорович щеше да стигне може би и по-скоро, но набожният евреин празнуваше в събота, покриваше се с попоната и се молеше цял ден. Впрочем, както имах вече случая да забележа, Иван Фьодорович беше човек, който не си позволяваше да се отегчава. През това време той развързваше куфара си, вадеше долните дрехи, разглеждаше ги хубавичко дали са добре опрани, добре сгънати, внимателно махаше някоя перушинка от новия си мундир, ушит вече без пагони, и сетне нареждаше всичко това най-грижливо в куфара. Книги, изобщо казано, не обичаше да чете, а като разтваряше понякога врачовника, правеше го, защото обичаше да намира там познати работи, четени вече по няколко пъти. Така градският жител ходи всеки ден в клуба, не за да чуе там нещо ново, а за да срещне ония свои приятели, с които от незапомнени времена е свикнал да бъбри в клуба. Така чиновникът с голяма наслада чете по няколко пъти адресника календар не за някакви дипломатически хитрини, а защото извънредно го радва печатният списък на имената. „А, Иван Гаврилович еди-кой си!“ — повтаря той тихо на себе си. „А ето ме и мен! Хм!…“ И на другия ден отново го препрочита със същите възклицания.
След двуседмично пътуване Иван Фьодорович стигна до едно селце, на сто версти от Гадяч. Беше петък. Слънцето отдавна бе залязло, когато той влезе с бричката и с евреина в странноприемницата. Тая странноприемница по нищо не се отличаваше от другите, построени из малките селца. В тях обикновено с голямо усърдие гощават пътника със сено или с овес, като че той е пощенски кон. Но ако поиска да се нахрани, както обикновено се хранят почтените хора, той ще запази апетита си непокътнат до друг случай. Знаейки всичко това, Иван Фьодорович своевременно се бе запасил с две връзки гевреци и със салам, поиска чаша водка, каквато се намира във всяка странноприемница, и почна вечерята си, седнал на пейката пред дъбовата маса, зазидана неподвижно в пръстения под.
През това време се чу тропот от бричка. Портата изскърца, но бричката дълго не влизаше в двора. Един висок глас се караше със старата жена, която държеше странноприемницата. „Ще вляза — чу Иван Фьодорович, — но ако само една дървеница ме ухапе в къщата ти, ще те пребия, ей Богу, ще те пребия, стара вещице, и нищо няма да ти дам за сеното!“
Минута по-късно вратата се отвори и вътре влезе или по-право се намъкна един дебел човек със зелен сюртук. Главата му лежеше неподвижно върху късата шия, която изглеждаше още по-дебела поради двуетажната брада. Наглед той беше от ония хора, които никога не си блъскат главата над дреболии и животът на които върви като по вода.
— Желая ви добро здраве, уважаеми господине! — продума той, като съгледа Иван Фьодорович.
Иван Фьодорович мълчаливо се поклони.
— Позволете да ви попитам, с кого имам чест да говоря? — продължи дебелият пътник.
При тоя разпит Иван Фьодорович неволно се изправи и застана мирно, както правеше обикновено, когато полковникът го питаше за нещо.
— Поручик в оставка Иван Фьодорович Шпонка — отговори той.
— Смея ли да ви попитам накъде благоволявате да пътувате?
— В собственото ми селце Витребенки.
— Витребенки! — извика строгият разпитвач. — Чакайте, уважаеми господине, чакайте! — каза той, като се доближи до него и размаха ръце, сякаш някой го възпираше или пък той си пробиваше път през тълпа.
И като се доближи, пое Иван Фьодорович в прегръдките си и го целуна отначало по дясната, после по лявата буза. На Иван Фьодорович тая целувка се хареса много, защото устните му усетиха големите бузи на непознатия като меки възглавници.