— Позволете, уважаеми господине, да се запознаем — продължаваше дебелият. — Аз съм помешчик от същата Гадячка околия и ваш съсед. Живея от вашето селце Витребенки на не повече от пет версти, в село Хортишче, а се казвам Григорий Григориевич Сторченко. Без друго, без друго, уважаеми господине, не искам да ви зная, ако не ми дойдете на гости в село Хортишче. Сега бързам по работа… Ами това какво е? — продума той с кротък глас на току-що влезлия свой лакей, момче в казашка свитка със закърпени лакти, което с недоумяващ израз слагаше на масата вързопи и сандъчета. — Какво е това, какво? — и гласът на Григорий Григориевич неусетно ставаше по-страшен и по-страшен. — Нима ти казах да сложиш това тук, любезни? Нима това ти казах да сложиш тук, подлецо? Нима не ти казах да стоплиш по-рано кокошката, мошенико? Вън! — извика той и тупна с крак. — Чакай, муцуно! Где е сандъчето с шишенцата? Иван Фьодорович — каза той, като наля домашната ракия в една чаша, — заповядайте, лековита е!
— Бога ми, не мога… Имах вече случай… — продума Иван Фьодорович със запъване.
— Не искам да слушам, уважаеми господине! — повиши глас помешчикът. — Не искам и да слушам! Няма да се мръдна оттук, докато не опитате…
Като видя, че не може да откаже, Иван Фьодорович не без удоволствие изпи чашата.
— Това е кокошка, уважаеми господине — продължаваше дебелият Григорий Григориевич, като я разрязваше с нож в дървеното сандъче. — Трябва да ви кажа, че моята готвачка Явдоха обича понякога да си посръбне и затова често изсушава яденето. Ей, момко! — обърна се той към момчето с казашката свитка, което беше донесло пухен дюшек и възглавници. — Постели ми на земята насред стаята! И внимавай, сложи повече сено под възглавницата! И извади от къделята на жената малко коноп, да си запуша ушите за през нощта. Трябва да ви кажа, уважаеми господине, че имам навика да си запушвам ушите нощем след оная проклета случка, когато в една руска кръчма ми влезе хлебарка в лявото ухо. Както ми казаха по-късно, проклетите руснаци ядели и чорба с хлебарки. Не мога да ви опиша какво ставаше с мен! В ухото нещо ме гъделичка, гъделичка… просто да полудееш! Чак в нашия край ми помогна една проста баба. И с какво, ще речете — просто с баене. Какво ще кажете, уважаеми господине, за лекарите? Струва ми се, те само ни мамят и ни се подиграват. Има баби, които знаят двайсет пъти повече от всички тия лекари.
— Вярно, вие благоволихте да кажете самата истина. Някои баби наистина… — и той се спря, като че не можеше да намери по-нататък прилична дума.
Не е зле и аз да кажа, че той изобщо не беше щедър на думи. Това се дължеше може би на боязливост, а може би и на желание да се изразява по-красиво.
— Хубавичко, хубавичко разтърси сеното! — каза Григорий Григориевич на своя лакей. — Тук сеното е толкова лошо, че току-виж попаднала някоя клечица. Позволете, уважаеми господине, да ви пожелая лека нощ! Утре вече няма да се видим, аз тръгвам преди разсъмване. Вашият евреин ще празнува, защото утре е събота, така че няма защо да ставате рано. И тъй, не забравяйте молбата ми: не искам да ви познавам, ако не дойдете в село Хортишче.
Камердинерът смъкна от Григорий Григориевич сюртука и ботушите и вместо това го облече в халат и Григорий Григориевич се тръшна на леглото така, като че някакъв огромен пухен дюшек легна върху друг.
— Ей, момко, къде отиваш, подлецо? Ела тук, оправи ми одеялото! Ей, момко, сложи под главата ми сено! Напоиха ли вече конете? Още сено! Тук, под тая страна, и оправи, подлецо, по-хубавичко одеялото! Ето така, още, ох… — и Григорий Григориевич въздъхна още два-три пъти и огласи цялата стая със страшно носово свистене, като от време на време изхъркваше така, че задрямалата в леглото на печката бабичка се събуждаше, изведнъж се оглеждаше с широко отворени очи на вси страни, но тъй като не виждаше нищо, успокояваше се и заспиваше отново.
На другия ден, когато Иван Фьодорович се събуди, дебелия помешчик го нямаше вече. То бе едничкото забележително произшествие, което му се случи из пътя. На третия ден след това наближаваше своето селце.
Той усети, че сърцето му затуптя силно, когато се подаде, размахала криле, вятърната мелница, и после, докато евреинът шибаше крантите си по нанагорнището, долу почнаха да се показват редица върби. През тях живо и ярко блестеше езерото, от което лъхаше свежест. Някога той се къпеше тук. Някога, до шия във водата, в същото това езеро ловеше раци с дечурлигата. Бричката се изкачи върху насипа на бента и Иван Фьодорович видя същата старовремска къщичка, покрита с тръстика, същите ябълкови и черешови дървета, по които някога се катереше крадешком. Щом бричката влезе в двора, отвред се струпаха кучета от всички видове: кафяви, черни, сиви, пъстри. Някои се хвърляха с лай в краката на конете, други тичаха зад колата, защото бяха забелязали, че оста е намазана с мас. Един пес, застанал до кухнята и затиснал с лапа някаква кост, ревеше колкото му глас държи, друг лаеше отдалеч и тичаше назад-напред, като размахваше опашка, сякаш казваше: вижте, хора християни, какъв съм хубавец! Хлапета с изцапани ризи се стекоха да зяпат! Свинята, която се разхождаше из двора с шестнайсет прасета, вдигна с изпитателен израз зурлата си и изгрухтя по-високо от друг път. Из двора върху множество прострени на земята платнища се сушеха на слънцето жито, просо и ечемик. На покрива също се сушеха всякакви билки: петрови пръчки, нечуйвятър и други. Иван Фьодорович беше толкова погълнат от разглеждането на всичко наоколо, че се съвзе чак когато пъстрото куче ухапа за прасеца слизащия от капрата евреин. Стеклите се слуги — готвачка, слугиня и две момичета с вълнени фусти, след първите възклицания: това е нашият господар, съобщиха, че лелята сади в зеленчуковата градина царевица заедно с момиченцето Палашка и с кочияша Омелко, който често изпълнява длъжността градинар и пазач. Но лелята, която още отдалеч съгледа покритата с рогозка бричка, беше вече тук. И Иван Фьодорович се смая, когато тя почти го вдигна на ръце, сякаш се съмняваше дали това е същата леля, която му беше писала, че е немощна и болна.