V. НОВИТЕ ПЛАНОВЕ НА ЛЕЛЯТА
— Е, измъкна ли документа от стария злодей? — с такъв въпрос бе посрещнат Иван Фьодорович от лелята, която от няколко часа вече го чакаше с нетърпение пред входа на къщата и най-после не се стърпя и се затече вън от портата.
— Не, лельо! — каза Иван Фьодорович, слизайки от колата. — Григорий Григориевич няма никакъв документ.
— И ти му повярва! Лъже, проклетникът! Някой път, ако ми падне, ще го набия със собствените си ръце. О, аз ще му посмъкна маста! Впрочем преди това трябва да поговорим с нашия околийски съдия, дали не можем да получим от него нещо със съд… Но сега не за това ми е думата. Е, как, добър ли беше обедът?
— Много… да, твърде добър, лельо.
— Я разправи какви гозби имаше! Зная, че старата я бива да се занимава с кухнята.
— Имаше сирни пирожки със сметана, лельо. Гълъби пълнени, със сос…
— Ами пуйка със сливи имаше ли? — попита лелята, защото сама майсторски готвеше тая гозба.
— Имаше и пуйка!… Твърде хубави госпожици са сестричките на Григорий Григориевич, особено русата!
— А! — каза лелята и погледна втренчено Иван Фьодорович, който се изчерви и наведе очи. Нова мисъл бързо се мярна в главата й. — Е, какво — попита тя с любопитство и живо, — какви й са веждите?
— Не е зле да се отбележи, че за лелята най-голямата хубост на жената бяха винаги веждите.
— Веждите й, лельо, са точно такива, каквито разправяхте, че сте имали вие на младини. И по цялото лице малки лунички.
— А! — рече лелята, доволна от бележката на Иван Фьодорович, който обаче не беше и помислил да й направи комплимент. — С каква рокля беше облечена? Впрочем днес мъчно се намират такива платове, какъвто е например платът на моя пеньоар. Но не за това ми е думата. Ти говори ли за нещо с нея?
— Тоест как?… Аз, лельо? Да не би вече да мислите…
— Че какво чудно има в това? Както е угодно Богу! Може би е писано да живеете с нея двамата.
— Не зная, лельо, как можете да говорите така. Това показва, че съвсем не ме познавате…
— А пък ти вече се докачи! — каза лелята.
„Младо е още момчето! — помисли си тя. — Нищо не знае, трябва да ги съберем заедно, да се запознаят!“
И лелята отиде да надзърне в кухнята и остави Иван Фьодорович. Но отсега нататък тя мислеше само как по-скоро да види племенника си женен и да бави малки внучета. В главата й се трупаха мисли само по приготовления за сватба и личеше, че във всички работи тя се суетеше много повече, отколкото преди, макар че работите вървяха май по-зле, а не по-добре. Често пъти, когато правеше някои сладкиши, които изобщо никога не доверяваше на готвачката, се унасяше, въобразяваше си, че до нея стои малкото й внуче, което моли за сладкиши, и разсеяно му протягаше ръка с най-доброто късче, а дворното куче, използвайки това, грабваше съблазнителното късче и с шумното си мляскане я сепваше от тая замисленост, поради което тя винаги го биеше с ръжена. Тя бе изоставила и любимите си занятия и не ходеше на лов, особено след като веднъж вместо яребица уби гарга, което никога по-рано не беше й се случвало.
Най-после, четири дни по-късно, всички видяха бричката, изкарана от сайванта в двора. Кочияшът Омелко, който беше и градинар, и пазач, чакаше от ранно утро с чук, заковаваше кожата и постоянно пъдеше кучетата, които ближеха колелата. Смятам за свой дълг да предупредя читателя, че това беше същата оная бричка, с която бе пътувал още Адам; ето защо, ако някой твърди, че Адамовата е друга, това е чиста лъжа и бричката бездруго е фалшива. Никой не може да каже как се е спасила от Потопа. Трябва да се предполага, че в Ноевия ковчег е имало специален сайвант за нея. Много съжалявам, че не мога да опиша на читателя живо нейната фигура. Достатъчно е да се каже, че Василиса Кашпоровна беше много доволна от нейната архитектура и винаги изказваше съжаление, че старовремските коли са излезли от мода. Самото устройство на бричката, малко криво, тоест така, че дясната страна беше много по-висока от лявата, й харесваше много, защото от едната страна може, както казваше тя, да се качи някой по-нисък, а от другата — по-едър. Впрочем вътре в бричката можеха да се разположат около пет души от ниските и трима такива като лелята. Към пладне Омелко, след като свърши работата около бричката, изведе от конюшнята три коня, малко по-млади от бричката, и почна да ги връзва с въже към величествения екипаж. Иван Фьодорович и лелята — той от лявата страна, тя от дясната — се качиха в бричката и тя потегли. Селяните, които срещаха из пътя, като виждаха такава богата кола (лелята много рядко пътуваше с нея), почтително се спираха, сваляха калпаци и се кланяха до пояс. След около два часа бричката спря пред входа — мисля, че е излишно да го казвам: пред входа на къщата на Сторченко. Григорий Григориевич не беше вкъщи. Бабичката и госпожиците излязоха в столовата да посрещнат гостите. Лелята се доближи с величествена стъпка, премести с голямо изкуство единия си крак напред и каза високо: