Анри Троая
Иван Грозни
Превод: Галина Меламед
Израснал в атмосфера на притворство и задкулисни интриги, синът на великия московски княз Василий III не ще преодолее никога неверието и подозрителността спрямо своите приближени. Коронясан за цар едва седемнайсетгодишен, Иван IV се отдава на политическата си мисия с твърдост и амбиция да умножи мощта на държавата и Църквата чрез реформи и неспирни битки срещу татари, поляци, шведи… Търсещ опора в мистичността на молитвата и в необузданата жестокост, той се съизмерва единствено с Бога в своята недосегаемост. Еднакво го опиват любовните наслади и грозното лице на осъдения. Макар и отворен за ценностите на Запада, в деянията си Иван Грозни остава верен на изконните руски традиции. С вещината на изкусен биограф Анри Троая се стреми да проникне отвъд загадката, витаеща около един от най-мистериозните и противоречиви владетели в руската история, благоговейно почитан и яростно ненавиждан, оставил своя отпечатък върху епохата на XVI век.
Първа глава
Родителите
Двайсет години брак и никаква надежда за дете. Подобно изпитание е по-тежко за една княжеска двойка, отколкото за простосмъртния човек. Такива мисли терзаят през 1526 г. великия московски княз Василий III. Загрижен да си осигури наследник, той се пита дали въпреки нежното уважение, което изпитва към красивата си съпруга Соломония Юриевна, не би трябвало да й намери заместница, преди с напредването на възрастта да е загубил способността да създаде потомство — той е на четирийсет и седем години. Споделяйки разочарованието на мъжа си, Соломония все по-трескаво обикаля светите места, търси лек за болката си при знахари и разтрива интимните части на тялото си с мехлем от зехтин и мед, сигурно средство, както се твърди, да зачене. Напразно. Василий е отчаян и щом види птиче гнездо в клоните на дърветата се просълзява. Обръща се към болярите от свитата си, и въздиша: „Птичките са по-щастливи от мен. Те поне имат деца!… Кой ще бъде мой приемник, кой ще наследи трона на империята? Братята ми са недостойни, те не умеят да управляват дори собствените си владения[1]!“ Като чуват тези думи болярите разбират, че е настъпил часът да пуснат в ход едно рисковано внушение. „Ваше Величество, казва един от тях, когато смокинята не дава плод, я отсичат и посаждат на мястото й млада фиданка.“ Василий иска да чуе точно тези думи. А може би за владетеля безплодието на Соломония е само претекст да разтвори царската си постеля за някое по-младо създание. И без капка угризение съветва съпругата си да се оттегли в манастир. Тя се противи: не е заслужила подобно наказание след цял живот любов и преданост. В отговор Василий прибягва до сила. Княгинята е отвлечена от двореца, затворена е в Суздалския манастир и е подстригана за монахиня. Когато й поставят булото тя така яростно се дърпа, че един офицер стоварва жезъла си върху й, за да я укроти. „Бог вижда; той ще отмъсти на моя мъчител!“, крещи тя и ридае. Старият княз Симеон Курбски, монасите Максим Гърка и Васиан Патрикеев се осмеляват да се застъпят за клетницата и незабавно са прогонени. Но повечето боляри и духовници, начело с митрополит Данаил, одобряват решението на великия княз.
Още щом се отървава от съпругата си, Василий вече мисли само за едно: да си вземе друга. Разбира се, каноните на православната църква, забраняват на мъж, който е изгонил жена си, да се ожени повторно, докато изгонената е жива. Но законите, които действат за обикновените хора, отпадат от само себе си пред коронованите глави. Така твърди и митрополит Данаил. За по-голяма сигурност, той все пак решава да се допита до гръцкия патриарх в Ерусалим. Той обаче се слави с непоклатима строгост и се разярява. „Василий, пише той, ако се ожениш за втори път, ще ти се роди лош син, държавата ти ще потъне в ужас и сълзи; потоци кръв ще се леят; ще падат главите на големците ти; градовете ти ще се изпепелят.“ Без да трепне пред злокобните пророчества, митрополит Данаил заявява високомерно: „Е, добре, ще минем и без неговата благословия!“ Убедеността му поощрява Василий. Той вече е сигурен, че няма защо да се бои от небесния гняв и ускорява подготовката за сватбата. Всъщност изборът му е направен отдавна.
Според обичая, московският владетел кани в двореца всички лични девойки от страната и посочва избраницата, с която ще дели занапред постелята си. Обаче Василий се отказва от този конкурс по красота и за обща почуда обявява, че желае да вземе за жена Елена Глинская, чийто баща е преселник от Литва. Болярите са смаяни: годеницата е от католическо семейство. Нямаше ли да е по-добре тази голяма чест да се окаже на девойка от тяхното племе, от тяхната вяра? Но Василий остава глух за подобни съображения.