Сега вече трябва да помисли за брака и да събере възможно най-големия брой кандидатки. От Москва към всички краища на страната потеглят пратеници, които носят следното писмо:
„От името на Иван Василиевич, всерусийски велик княз. Аз натоварих моите съгледвачи да огледат всички госпожици, ваши дъщери, които са за Нас годеници… Тези, които укрият дъщерите си и не ги доведат при Нашите боляри, ще си навлекат голяма немилост и страшно наказание. Разпространете писмото ми, без да го задържате нито час в ръцете си.“
В главния град на всяка област, доверените царски лица извършват първоначален подбор, след който най-привлекателните според тях девойки са отправени в Москва. Идват около хиляда. Твърде много! Правят нова селекция. Избраните девици, след обстоен преглед, извършен от възрастни дами, са настанени по дванадесет в стая в една съседна на двореца къща. Царят многократно ги посещава и при всяка сгледа разменя по няколко думи с тях. В уречения за церемонията ден, бъдещите невести стават в ранни зори и изкъпани, излъскани, вчесани, напудрени, облечени с най-красивите си рокли, се представят една след друга пред владетеля. Той седи на своя трон, а те правят дълбок реверанс и боязливо дебнат искрица желание в погледа на господаря. Тържествен и строг Иван не издава никакви чувства. Но в края на церемонията се изправя и приближава без колебание към Анастасия Романовна Захарина-Юриева и й подава кърпичка, извезана със злато и сребро и обсипана с перли. Щастливата избраница пламва от щастие, а нейните нещастни съпернички преглъщат сълзите си. Не им остава нищо друго, освен да се приберат у дома, отнасяйки разочарование, злопаметност и ревност.
Анастасия Романовна е от старо благородническо семейство, чиито предци са напуснали Прусия, за да се установят в Русия през XIV в.[4] За щастие нейните близки не са компрометирани в интригите на Шуйски и Белски. Но нито произходът на девойката, нито политическата невинност на нейните роднини са ръководели избора на царя. От пръв поглед той е забелязал необикновената й красота, а като я заговорил, е успял да оцени нейния ум, кротост, скромност и набожност. Смятайки, че се жени, за да изпълни една династическа необходимост, Иван неочаквано се оказва влюбен в девойката, която му е направила впечатление. За него това чувство е ново и той е учуден. Със спечелената нежност, няма ли да загуби своя авторитет? Той шеговито нарича Анастасия „моята кобилка“.
Бракът е сключен на 3 февруари 1547 г. в Успенския събор. Церемонията е досущ еднаква, като тази на баща му и майка му преди двайсет и една години. Всичко се повтаря — песни, молитви, свещи обвити в кожи от черна златка, ръсене на младоженците с хмел. След благословията, митрополит Макарий се обръща с поучителен тон към съпрузите:
„Ето че сте свързани завинаги от тайнствата на Светата Църква. Поклонете се пред Всевишния и живейте в добродетел най-вече в любов към истината и добротата. Царю, обичайте и почитайте жена си. А вие, царице, като истинска християнка, подчинявайте се на съпруга си, защото както Светото разпятие представлява главата на църквата, така и мъжът е глава на жената.“
След църковната служба царската двойка се появява пред народа, който я приветства. Царицата собственоръчно раздава милостиня на многобройните просяци, които се просват на земята пред нея. Младият княз Юрий Глински приготвя брачното ложе. Той подрежда традиционните снопове жито и придружава Иван в банята. Най-сетне младоженците, преяли от обилната гощавка, оглушали от овациите на болярите и изморени от продължителното стоене на крака в църквата се озовават в спалнята, едва осветена от запалените пред иконите кандила. Както изисква обичая, началникът на конюшните княз Михаил Глински прекарва нощта на кон с меч в ръката под прозорците на царя, за да пази покоя на владетеля.
[1] Повечето ястия, употребявани през XVI в. все още са на почит в тази страна. Руската кухня е една от най-консервативните в Европа. ↑
[2] Прякор на Владимир II, велик княз на Москва (1053–1125). ↑
[3] Трябва да се посочи и коронацията на Владимир II в 1113 г., извършена от архиепископа Неофит, но „лично“. ↑
[4] Династията Романов, произлизаща от това семейство, ще вземе властта в 1613 г. ↑
Четвърта глава
Няколко реформи
След сватбата на царя простолюдието и болярите празнуват поотделно с много шум и дълги запивки до началото на постите. След това звънът на хиляди камбани призовава вярващите към пост и молитва, веселбите спират изведнъж и градът потъва в сивота. Иван и жена му се обличат като обикновени поклонници и потеглят пеша в снега към Троицкия манастир. Там те прекарват първата седмица на постите, тримирят, причестяват се всеки ден и се покланят на гроба на Свети Сергей Чудотворец. Анастасия е толкова набожна колкото и мъжа й, но нейното религиозно чувство се изразява в милосърдие и снизходителност, докато мистицизмът на Иван ни най-малко не предполага човеколюбив. Младата жена е възпитана скромно от овдовялата си майка, живее като равна със себеподобните си и се старае да съчувства на техните страдания. Иван се чувства толкова високопоставен, че най-близкият му съсед не е човек, а самият Бог. Някъде долу гъмжи мравуняк, който той може да смаже с крак без никакво угризение. За царя е важно не какво мислят тези насекоми, а какво мисли Небесният Отец. А Небесният Отец многократно му е показвал, че на руския владетел му е позволена всякаква разюзданост. Опиянен от своята неограничена власт, Иван пренебрегва административните дела и мисли само за радостите на лова, пиянството и любовта. Едва завърнал се след поклонничеството до Троицкия манастир, той изпитва истинско удоволствие да смае обкръжението си с безумни прищевки. За него няма нищо по-забавно от това да вземе решение за несправедливо наказание или за незаслужена награда. Избира си фаворит само за няколко дни и се наслаждава на отчаянието на този, когото е отдалечил от себе си и е конфискувал имотите му. Колкото присъдите му са по-произволни, смята той, толкова повече те утвърждават неговата независимост. Той смесва власт и всемогъщество, сила на характера и жестокост. А колкото до всекидневната политика, нека другите се занимават с нея! Глински са свикнали да го вършат. Именно те ръководят държавата от името на царя. Отрупани с почести и богатства, те потискат народа, търгуват безсрамно и с най-незначителните си застъпничества, наказват безмилостно всички, които се оплакват. Царят се нуждае от тях за мръсната, всекидневна работа и им е благодарен, че я вършат, въпреки че междувременно си пълнят джобовете. Но простолюдието и мнозинството от болярите изпитват мълчалива омраза към тези закриляни от Иван потисници. За цялата нация Глински са символ на тирания, непочтеност и порок. Жителите на Псков решават да изразят лично пред царя отчаянието си и изпращат делегация от седемдесет първенци, които да се оплачат от губернатора — княз Турунтай-Пронски, фаворит на Глински. Псков наскоро е присъединен към Московското княжество[1] и гражданите му се решават на тази смела постъпка, защото все още не познават добре характера на своя владетел. Те са разбрали, че за момента той живее в къщата си в Остров, недалеч от Москва и отиват при него на 3 юни 1547 г. както се отива при баща. Разярен, че го обезпокояват за дреболии, Иван нагрубява пратениците, заповядва да им вържат ръцете на гърба, излива на главите им горещ спирт и със свещ подпалва косите и брадите им. След това заповядва да ги разсъблекат и да ги проснат голи на земята. Докато измисля някакво ново мъчение, пристига вестоносец от Москва, който му съобщава, че голямата камбана в Кремъл е паднала без видима причина и че халките й са се счупили от удара. Царят е поразен и се пита дали това не е някаква зла прокоба. Той забравя хората от Псков, нарежда да му доведат кон и незабавно потегля за столицата. Развързват жертвите, те моментално хукват и благославят съдбовната камбана, която им е спасила живота.