В Москва царят преживява тревожни дни. Злополуката с камбаната не е първата, която смущава духа му. На 12 април 1547 г. огънят е опожарил много къщи, църкви и няколко магазина в централния квартал „Китай-город“. След една седмица втори пожар унищожава всички улици на другия бряг на р. Яуза, където живеят грънчарите и кожарите. А ето че и на 20 юни в града отново лумват пламъци. Раздухвани от нечувано силна буря, те обхващат дървените постройки, които рухват в снопове искри, прехвърлят се над назъбените кремълски стени, щурмуват покривите на църквите и дворците. Във фурията на пламъците отеква грохот на експлозии. Оръжейните складове се взривяват един след друг. Нажеженото желязо червенее в тази пещ, от топлината медта се топи. В каменните църкви пламъците обгарят фреските, повреждат иконите, изпепеляват мощите. Небето се е превърнало в свод от пурпурен дим, разкъсван от искрометни светкавици. В Успенския събор старият и полузадушен митрополит Макарий отчаяно се моли. Свещениците го умоляват да бяга заедно с тях. Всички са изправени пред стена, издигната над пропаст. Въпреки протестите му, го принуждават да се спусне по въже с навързани възли. Малко преди да стъпи на земята, той изпуска въжето, пада и се наранява. Откарват го в безсъзнание в съседен манастир. От всички страни обезумели от ужас и разплакани хора се лутат, тичат и се блъскат; объркани са и не знаят какво да правят, за да спрат бедствието. Градът не разполага с никакви средства за борба против пожара. Могат да се надяват само на Божието милосърдие. Жени търсят децата си и вият от отчаяние. Старци ридаят и се кръстят пред останките от къщите си. Овъглени силуети преминават стенейки, хора пламтят като факли. За да избягат от пламъците, някои се хвърлят в реката. Кравите и конете умират задушени в оборите и конюшните. Кучетата жално скимтят край труповете. В градище вече няма дървета, а черни скелети, по които тук-там проблясват огнени езичета. Горещи сажди хвърчат във въздуха.